— Не. Кога беше?
— Преди около пет минути от борда на ВВС Едно. Той гарантира, че военните безпроблемно ще обезвредят бомбата. Но по-важното е онова, което премълча.
— И какво е то?
— Той не каза изрично, че теорията за „Медуза“ е погрешна, не каза, че няма нужда хората да изключват компютрите си, да изключат промишлените командни и контролни системи, както и не отхвърли онова, което вие търсите — приземяването на всички самолети. Впрочем, Пийт, чул ли си за тези приземявания, или просто го подозираш?
— Аз самият съм пилот, Айра, не го забравяй. Има логика, но не съм сигурен, че ФАА ще ме допусне до такава информация. Командният център навярно е луднал, ако това е вярно.
— Пийт, влаковете също спират. Говорих с един приятел от метрото тук, в Ню Йорк. Всички линии трябвало да спрат. Нещата в „Гранд сентръл“ изглеждат зле, а от „Амтрак“ не отговарят. Получаваме съобщения и от кораби, на които е наредено да спрат и да хвърлят котва, но това може да се дължи и на урагана.
— Съмнявам се.
— Аз — също. Нюйоркската борса и Американската борса вече са затворили, но дочуваме, че клиринговите сделки се забавят, че дори вече се изключват компютърните терминали.
— Вече пристигаме пред сградата, Айра. Най-добре е да приключваме, трябва да вървя.
— Знам, Пийт, но напоследък ние също разчитаме на сателитни комуникации за изданията с общонационален тираж. Ако онова нещо се случи в следващите два часа, утре няма да можем да пуснем вестника. Няма да ги има и лаптопите ни, нали?
— Аз още си имам тетрадки, Айра. Предлагам ви да почнете да си острите моливите.
— Моливи ли? Какво беше това „моливи“?
Борбата му да проникне през параноичните пластове на администрацията във ФАА отне по-малко от очакваното време. Умерените му репортажи и годините, през които завърза приятелства в агенцията — плюс списъка от лични телефонни номера на хора на възлови постове във ФАА и други правителствени учреждения — свършиха работа. Щом става въпрос за Пийт Кук, всичко е наред. Петнайсет минути по-късно той бе допуснат в главната диспечерска зала, пред чиято врата го посрещна един от спешените координатори.
— Само самолетите с компютърно управление на двигателите ли приземявате? — попита Пийт.
— Сваляме на земята цялата система. Заповедта току-що дойде от Министерството на транспорта. Там, горе, в небето, има твърде много компютри, за да се прави някаква диференциация. Дори пилотските кабини на бизнес самолетите, частните самолети, вертолетите и по-старите пътнически лайнери са тъпкани с компютри. И ураганът също, разбира се, вече стана причина за принудителни приземявания и за затваряне на някои летища.
— Това за цялата страна ли се отнася?
Диспечерът кимна.
— И за Канада. Не знам още за Мексико. Трябва да се заемем и с презокеанските полети в Атлантика и Пасифика. Приземяваме ги навсякъде, където можем: Гандър, Нюфаундленд, Анкъридж, дори Исландия.
— Колко време още ще отнеме?
Мъжът сложи ръце на кръста си и огледа залата. Яката му бе разкопчана, вратовръзката му бе килната на една страна.
— Може би още час. Ще успеем до крайния срок, ала по-голямата борба ще бъде да възстановим по-късно системата.
— Ами…
— Добре сте дошъл да наблюдавате, мистър Кук. Знам, че сте пилот. Но аз ще трябва да се гмурна в този хаос. А, и още нещо, което не е за писане.
— Знаете, че можете да разчитате на мен.
— Страшно се надявам, че президентът знае какво прави. Ще има около милиард бесни пътници и членове на екипажи, които ще останат на земята поне седмица преди да успеем да оправим тази бъркотия. Но, разбира се, това изобщо не съм го казал.
— А и аз не съм го чул. Благодаря. Само ще наблюдавам.
Диспечерът се отдалечи веднага, вдигна телефонна слушалка и остави Пийт в един ъгъл, където той извади отново клетъчния си телефон и набра номератора на „Джърнъл“ в Ню Йорк.
Военновъздушна база „Сеймур-Джонсън“, Северна Каролина — 6:19 следобед, източно време
Командващият военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ се опитваше да запази стоическото си изражение, откакто агентите на ФБР и ядрените експерти започнаха да пристигат в базата му през последните двайсет минути. По негово мнение той би трябвало да ръководи операцията, но за адютантката му майор Дилингъм бригадният генерал Уоли Уолч имаше вида на елен, попаднал пред фаровете на автомобил, докато гледаше граничещата с паника подготовка за посрещането на „Скот еър“ 50; излинялата му коса се ветрееше на вятъра със скорост двайсет мили в час, който предхождаше идването на урагана „Сигрид“.