— Досущ както го направи, когато ти отиде в дъното на самолета ли?
Вивиан отново я погледна с изненада. Линда прочете объркването в очите й.
— Той… онова може би е по-различно. Той иска да ме унизи. Иска да ме изплаши.
— Точно така. Тогава защо би поискал устройството да избухне? Помисли, Вивиан. Взривяването му ще сложи край на болката и страданието ти. Ако блъфира, но продължава да заплашва, той получава максималното предимство на терориста. Колкото повече стяга нашийника ти, толкова повече може да те тормози. Ако те взриви, това ще е краят на тормоза.
— Но, Линда, съществува някаква граница. Роджърс е знаел, че ако някой проникне в устройството с цел да го обезвреди, тогава ще изгуби инициативата. Не би приел да изгуби контрол. По-скоро ще го взриви, отколкото да изгуби контрол. Случилото се преди — опитът ми да се отдалеча от него и реакцията му — не бе достатъчна заплаха за контрола му. Но ако той засече…
— Ако то засече. Съпругът ти е мъртъв. Недей да забравяш този факт!
— Добре. Ако то открие, че ще бъде обезвредено, то ще се взриви.
Линда кимна.
— Логично е.
— Чуй ме, Линда. Трябва да убедиш Скот и всички останали, които вземат решенията, че единственият начин да се избегне този ужас, е да се възползват от онази единствена грешка, допусната от Роджърс — от факта, че бомбата не отчита положението си в пространството. Не може да се разговаря с този терорист. Той е мъртъв. Не можете да обезвредите бомбата. Но можете да я отнесете над океана и да я изхвърлите. А ако избухне достатъчно дълбоко под водата, навярно няма да успее да задейства Вълната на „Медуза“.
— Трябва първо да освободим теб.
— Ако има достатъчно време и ако намерим начин. Ако не, ще трябва да си замина с нея. Преди всичко аз нося отговорността за тежкото положение. Но ВВС ще трябва да откара това изчадие над морето, и то бързо!
— Вивиан, Скот е уредил да бъде свален товарът ми, а Джери, Док и аз да бъдем отведени бързо на безопасно място. Той ще остане с теб, докато не бъдеш освободена от това нещо, но и аз бих останала, ако желаеш.
Вивиан поклати глава в знак на категорично отрицание.
— Няма да правиш нищо подобно. Ще вземеш тези три момчета и ще отпътувате веднага. Не искам и Скот да остава.
— Имам чувството, че няма да можеш да го склониш — рече Линда.
— Той няма да постигне нищо, ако остане. Нямам нужда някой да ми държи ръката. Ще се чувствам далеч по-добре, ако и четиримата сте на стотина мили оттук.
— А аз ще се чувствам по-добре, ако това нещо е изключено и разглобено.
Вивиан кимна, но Линда зърна насмешливото й изражение и повдигна вежда, за да я попита на какво се дължеше то.
— Знаеш ли, Линда, забавно е…
— Кое?
— Ти едва ли си на повече от… колко… трийсет и две години? А Скот е на около трийсет и въпреки това ти говориш за него като за „нашия млад командир“. Мога да те уверя, че съм доста впечатлена от този млад командир, независимо от възрастта му.
Линда изглеждаше леко смутена.
— Е… аз също. — Погледна към носа на самолета, покрай цъкащата бомба. — Седях зад него по време на онова страховито приземяване в Пакс ривър, Вивиан, и го наблюдавах. Гледах вените на ръцете и дланите му и видях как се бореше да не изпусне контрола върху самолета. По-рано днес му бях ядосана по ред причини, но той е… способен. Имам му доверие, а това при мен не става лесно.
— Доверието ли?
— Да се доверявам на мъжката половина от човешкия род. На който и да е мъж.
Тя погледна Вивиан, усмихна се лъчезарно, отметна глава и повдигна вежда, за да подчертае казаното.
— Това е дълга история за по-късно. Обичам ги — всъщност колкото е възможно по-често. Но просто не им вярвам. Нали разбираш: не мога да живея с тях, не мога и без тях, а пък те са твърде глупави, за да ги научи човек.
— Бих искала да узная историята на живота ти, Линда. Бих искала да имаше време за това.
— Ще има. Тази вечер, например. Но ще ти прозвучи като сапунена опера.
Линда нагласи колана от укрепващото въже в скута на Вивиан и я прегърна леко, преди да се запъти отново към пилотската кабина. Там закопча колана си и сложи слушалките, тъкмо когато Док докладваше за последното разрешение и превключваше на нова честота. Той изведнъж вдигна глава и я погледна.
— Забеляза ли нещо, докторе?