Президентът се облегна назад и поклати мрачно глава.
— Някой наясно ли е с корабоплаването в океана? — попита най-сетне той.
До директора се изправи друг мъж.
— Господин президент, височината на вълните в центъра на бурята са между тринайсет и двайсет метра. Два търговски кораба бедстват, с единия няма връзка и в Бреговата охрана се страхуват, че е потънал. Корабът е под панамски флаг. Бермуда също е тежко засегната и британците вече изпращат помощ. Там вятърът е унищожил до голяма степен електроснабдяването и комуникациите. Що се отнася до нашите кораби, на един от самолетоносачите ни — „Айзенхауер“ — се наложи да се отклони и да заобиколи южната граница на урагана, ала те на практика са вече в него и се борят с доста високи вълни на юг, ето тук.
Лазерната „показалка“ светна върху картата в южния край на тъй наречения Бермудски триъгълник.
— А какво е положението в района на Голдсбъро, Северна Каролина?
— Ще бъде връхлетян от силен вятър до седемдесет мили в час, но главната заплаха там е от смерчовете и от наводнения върху обширни райони по-късно утре.
В Маями замълчаха, загледани в образа на президента, който се бе замислил върху техните рапорти на борда на ВВС Едно, все още на почти пет хиляди мили разстояние. Но изображението бе толкова реално, а и той се намираше сякаш само на няколко метра, че когато неочаквано се изправи, всички скочиха на крака.
— Господа, благодаря ви за изчерпателната информация. А, още нещо, доктор Ронсън.
— Да, сър?
— Знаете за ядрената криза със самолета, нали?
— Да, знам.
— И знаете, че наближава кулминацията й във военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“, близо до Голдсбъро?
Директорът кимна.
— Добре… — понечи да каже нещо президентът, но се поколеба, вгледан в пръстите си, които барабаняха по заседателната маса.
— Сър — наруши мълчанието директорът, — сигурно бихте искали да узнаете какъв ще е маршрутът на радиоактивния облак при евентуална експлозия?
Президентът вдигна глава и се вгледа за няколко много дълги секунди в доктора. Той забеляза голямата умора в очите на президента.
— Точно така.
— На юг, над Северна Каролина до Чарлстън, но след това — към морето, където ще се разпръсне.
— Е, това вече поне е нещо.
— Значи изходът е съмнителен, сър? Съществува възможност устройството да не бъде обезвредено навреме? — попита смутен директорът.
Президентът се изправи и съвсем леко се усмихна.
— Нека просто да речем, че няколко молитви няма да са излишни… и ще са добре дошли.
Осемнадесета глава
„Скот еър“ 50 — 6:26 следобед, източно време
Джери Крисчън бе приключил своята част от проверката преди кацане и завъртя креслото си напред, когато Скот изведнъж се наведе към него.
— Не ми се иска да те карам да го правиш, Джери, но трябва да разбера нещо. Иди отзад и хвърли един поглед на контейнера. Виж дали можеш да откриеш начин ония майстори да проникнат в него без да го пробиват или режат с оксижен. Не видях никакви шевове и други люкове, освен онзи, който отворихме.
— По-голямата част от него е още в сандъка си — отвърна Джери.
— Знам. Побързай. Необходима ми е най-точната ти преценка.
— Защо, Скот?
— Нямам време да обяснявам. Просто го направи, моля те!
Джери метна колана си настрани и изчезна през вратата на пилотската кабина в момента, в който трите двигателя на самолета бяха вече поставени в режим „пет мили до кацане“, вятърът и турбулентните потоци ги клатеха леко, след като скоростта бе намалена до сравнителното спокойните 170 мили в час. Да видим дали и един Ф-16 може да лети със 170 мили без да падне на земята…