Преди радиото да оживее, настана моментно суетене. Онзи, който щеше да говори, очевидно имаше проблеми с радиостанцията. Чу се шумът от ръката му, която опипваше ръчния приемо-предавател, а после гласът му прозвуча силно и ясно.
— А-а, говори сержант от технически служби Бил Клевинджър, сър. Искали сте да разговаряте с мен.
— Какво обучение имате по обезвреждането на невоенни, терористични ядрени оръжия, сержант? — попита Скот.
Чу се кратко заекване, после и то престана.
Радиостанцията замлъкна. Скот си представи как и полковникът, и агентът от ФБР го засипват с указания какво да каже. Най-сетне предавателят отново се включи.
— Сър, обучен съм да обезвреждам всички видове военни ядрени оръжия. Не съм минал специално обучение по обезвреждане на невоенни, но познавам всички видове основно оборудване и съм квалифициран да обезвреждам всякакви взривни устройства.
Скот включи своя микрофон.
— Добър отговор, момчета. Но ето какъв е проблемът. Това нещо тук е в херметически заварен контейнер от неръждаема стомана и имам всички основания да вярвам, че вътре е оборудвано с топлинни и всякакви други сензори, които ще засекат проникване. С други думи, няма начин да се влезе в него и да се обезвреди. Не можете да го взривите или изгорите, защото това ще предизвика ядрена експлозия, а това ни оставя само една възможност: да го свалим от тази наша птичка, да го натоварим на С-141 и да го изхвърлим в морето. Точно това се опитвах да ви обясня преди известно време. Но възниква един проблем: вие излъгахте за С-141 и нямаме време да си произведем такъв.
— Ето какво ще ви кажа, командире — чу се отново гласът на полковника, този път сякаш по-замислен, по-сговорчив и с желание да помогне. — Тук имаме няколко КС-10, които се евакуират от базата, просто ще задържим един от тях и ще го използваме.
Док и Скот изсумтяха едновременно, а Линда ги погледна озадачена.
Скот пак натисна бутона си.
— Полковник, ние не сме глупаци. Колкото вие можете да изхвърлите нещо от КС-10 по време на полет, толкова мога и аз с този самолет. Ако не сте забелязали, товарният люк е отстрани, а не отзад.
— Съжалявам, прави сте. Просто се опитвах да намеря решение. Но С-141 е на път за насам, командире, давам ви думата си.
— В момента вашата дума предизвиква само подозрения, полковник. Между другото, наредете на онези коли да не приближават повече към мен. Веднага!
Последваха няколко секунди мълчание, ала колите все пак спряха на неколкостостин метра от тях.
— Какво мислиш, Скот? — Думите на Док Хазърд прозвучаха напрегнато.
Скот дишаше тежко. По челото му бяха избили капки пот.
— Аз… не знам, Док. Но знам какво ще се случи. Дяволски добре знам, че няма да ни послушат. Ще ми обещаят всичко, но когато ни измъкнат от тук, ще оковат Вивиан, ще се помотаят известно време да потърсят люк в кожуха на бомбата, след това ще взривят самолета и ще задействат и ядрената експлозия, и Вълната на „Медуза“. В най-добрия случай ще се взривят сами, ще взривят нас и ще изтрият Голдсбъро от картата.
— Каквото и да решиш, Скот, аз съм с теб — наведе се Джери към него.
— Аз — също — кимна Док.
Скот облиза отново устните си, огледа ги двамата и сетне се обърна към Линда.
— Окей. Ето какво ще направим. Линда?
— Да?
— Ще спуснем стълбичката под опашката. Искам ти и Джери да излезете от там. Док — ти също.
— Няма никакъв шибан начин това да стане, да ме прощавате за езика — сопна се Док.
— Същото се отнася и за мен — поклати глава Джери.