Обаче Лоръл се съмняваше.
- Не такова дело искам - каза тя.
- Искаш ли? - попита Сакс. Според нея прокурорката се държеше като разглезено момиченце.
- Точно така. Моето дело е срещу Мецгър и неговия снайперист за заговор за извършване на незаконно поръчково убийство. - Тя повиши тон и за пръв път Райм долови напрежение в гласа ѝ. - Заповедта за убийство е основанието ни за това - впери поглед тя в копието на бялата дъска, като че ли я беше предало.
- Все още можем да закопаем Мецгър - отбеляза Сакс. - Има ли значение как?
Без да ѝ обръща внимание, прокурорката застана до прозореца в предната част на салона. Загледа се към Сентрал Парк.
Амелия Сакс я проследи с поглед. Райм знаеше точно какво си мисли: „Аз искам... Моят случай...“
Райм погледна към Лоръл. Дървото, което гледаше тя, беше блатен бял дъб, Quercus bicolor, дебело и не особено високо дърво, което вирееше добре в Манхатън. Той знаеше за него не от интерес към ботаниката, а защото беше открил миниатюрна частица от листо на блатен бял дъб в колата на Реджи Калахър, по прякор Клоаката - крайно неприятен гангстер от Хелс Кичън. Благодарение на парченцето и малко варовикова пръст беше доказал присъствието на Калахър в Проспект Парк, където беше намерен обезглавеният труп на ямайски наркобос.
Райм се съсредоточи над дървото, когато му хрумна една идея.
Той бързо се извърна към схемата на уликите и дълго се взира в нея. Смътно съзнаваше, че хората му говорят. Обаче не им обръщаше внимание и си мърмореше. После се провикна:
- Сакс, Сакс! Бързо! Искам да отидеш някъде с колата!
60.
Военният бизнес се свиваше в световен мащаб и някои от сградите на централата на „Уокър Дифенс Систъмс“ в Ню Джърси бяха затворени.
Сакс обаче забеляза, че вероятно все пак е останал пазар за оръжията за масово - и за лично - поразяване, защото на паркинга имаше десетина луксозни мерцедеса, аудита и беемвета.
И един астън мартин.
„Боже - помисли си тя, - как ми се иска да направя едно кръгче с този хубавец!“ И си представи как пуска всички коне да препускат на воля на частната писта на компанията.
В сградата стил от петдесетте тя се представи на рецепцията и беше отведена в чакалня.
Стерилно, тази дума ѝ хрумна и беше вярна в две отношения: обзавеждането беше строго и минималистично: имаше няколко картини в сиво и черно, няколко реклами на продукти, чието предназначение не успя да схване много добре. Но беше стерилна и в още едно отношение: Сакс се чувстваше като вирус, към който изследователите се отнасят със съмнение и затова го държат изолиран, докато научат повече.
Вместо „Пийпъл“ или „Уолстрийт Джърнъл“ с новини от предната седмица тя предпочете лъскава брошура на компанията, в която подробно бяха описани подразделенията, включително за ракетно насочване, жироскопна навигация, амуниции, бронирани средства... всякакви неща.
Да, компанията може и да се свиваше, обаче според брошурата тя разполагаше с впечатляващи съоръжения във Флорида, Тексас и Калифорния, освен централата си. В чужбина имаха предприятия в Абу Даби, Сао Паоло, Сингапур, Мюнхен и Мумбай. Сакс се приближи до прозореца и огледа огромната площ.
Не след дълго мъж на трийсетина години слезе във фоайето и я поздрави. Явно беше изненадан, че детектив от Нюйоркската полиция може да има такава външност, и не се сдържа да пофлиртува с нея, докато я водеше през лабиринта от също толкова стерилни коридори към кабинета на изпълнителния директор. Очарователно я разпитваше за работата ѝ - какво е да си детектив в Ню Йорк, кои са най-интересните ѝ случаи, гледа ли „От местопрестъплението“ и „Менталист“, какво оръжие има?
Което ѝ напомни за татуирания управител на „Джава Хът“.
Мъже!
Когато стана ясно, че тази тема за разговор не върши работа, той се зае да ѝ разказва за постиженията на компанията. Тя кимаше учтиво и незабавно забравяше фактите. Той смръщено погледна към крака ѝ - Амелия се усети, че явно куца, и побърза да възвърне нормалната си походка.
Най-накрая стигнаха до ъглов кабинет в едноетажна сграда. Кабинетът на господин Уокър. Брюнетката с лакирана коса зад внушително бюро беше настроена отбранително, вероятно защото посетителката на шефа с беше от Нюйоркската полиция. Сакс забеляза, че на повечето лавици има пластмасови и оловни войници. Цели армии. Първата с мисъл беше: „Как ли бърше прах?“