Обаче той в момента се чувстваше повече или по-малко в безопасност в това голямо ранчо в Рейнос, Мексико, докато чакаше пристигането на свой съюзник.
Разбира се, не можеше да го нарече „приятел“. Взаимоотношенията му със съмнителните типове от картела „Матаморос“ бяха основани на симбиоза, но мотивите им съществено се различаваха. Тези на Рашид бяха идеологически, войната срещу американския капитализъм и общество (и подкрепата им за Израел, но това се подразбираше). Целта на картела беше в известен смисъл противоположната - да спечели огромни суми от това общество. Обаче целите им в основни линии бяха еднакви. Да вкарат в страната колкото може повече наркотици. И да убият онези, които се опитват да им попречат да го правят.
Той отпи от силния си чай и погледна часовника си. Един от босовете на картела щеше да изпрати главния си специалист по бомбите след около час, за да се срещне с Рашид. Той щеше да го снабди с нужното, за да направи изключително добро устройство, което след два дни да убие директорката на Агенцията за борба с наркотиците в Бронсвил, Тексас, заедно със семейството й и останалите хора, които се случат наблизо в момента.
В момента Рашид седеше на ниската масичка, наведен над бележника си с жълти листове и с молив чертаеше схемата на самоделното взривно устройство.
Рейноса беше адски неприятно градче, прашно, сиво-кафяво и пълно с малки и порутени фабрики, но тази къща беше голяма и уютна. Картелът беше вложил добри пари в поддръжката ѝ. Имаше сносна климатизация, изобилие от храна, чай и бутилирана вода, удобни мебели и плътни щори по прозорците. Да, къщата никак не беше лоша.
Само че понякога ставаше шумно.
Отиде до задната спалня и почука, после отвори вратата. Една от горилите на картела, набит мрачен мъж на име Норсагарай, кимна за поздрав.
Рашид погледна заложниците на картела: двама съпрузи, закръглени мексиканци, сина им тийнейджър и едно малко момиче седяха на пода пред телевизора. Ръцете на мъжа и на жената бяха вързани с телефонен кабел, достатьчно хлабаво, за да могат хората да се хранят и да пият вода. Но не толкова, че да нападнат похитителите си.
Според Рашид трябваше да вържат жената по-стегнато. Тя беше опасната, в нея кипеше ярост. Виждаше се, докато успокоява дъщеря си - слабичко дете с тъмна и къдрава коса. Съпругът и момчето бяха по-уплашени.
Свръзката беше осведомила Рашид, че може да използва къщата, но ще я дели със заложниците, които бяха тук от осем или девет дни. В това време дребният бизнес на мъжа се опитваше да събере двата милиона долара подкуп, които искаше картелът - за неподчинение.
- Би ли намалил звука, моля те? - обърна се Рашид към Норсагарай и кимна към телевизора, по който вървеше анимационно филмче.
Пазачът го стори.
- Благодаря ти. - Взря се в семейството, без да изпитва никакво удоволствие от ужаса им. Това беше престъпление с цел печалба и той не го одобряваше. Огледа момчето, после фут- болната топка в ъгъла. Цветовете бяха на „Клуб Америка“, професионалния мексикански отбор.
- Обичаш ли футбол?
- Да.
- Като какъв играеш?
- Като полузащитник.
- И аз, когато бях на твоята възраст. - Рашид не се усмихна. Никога не се усмихваше, но гласът му беше благ. Взира се в тях още малко. Те не знаеха, но на него му бяха казали, че преговорите са почти приключили и семейството ще бъде освободено на следващия ден. Което го радваше. Тези хора не бяха врагът. Бащата не работеше за американска компания, която неморално експлоатира хората. Той беше просто дребен бизнесмен, по- дразнил картела. На Рашид му се искаше да ги увери, че ще оцелеят след това изпитание, но проблемът не беше негов.
Затвори вратата и се върна при чертежа, над който работеше. Дълго се взира в него. И най-сетне заключи: първо, никой не би могъл да оцелее в близост до така проектираното устройство. И второ - позволи си тази нескромна мисъл, - чертежът беше елегантен като най-красивите теракотени плочки зелиге от мароканското изкуство.
64.
- Същото доказателство, което си мислехме, че оправдава Шейлс, като го поставя в Ню Йорк по време на стрелбата, сега ни помага да го обвиним: телефонните разговори от мобилния му до „Саут Коув Ин“, за да се увери, че Морено пристига, метаданните, които доказват местоположението му в НРОС в Ню Йорк по време на настъпването на смъртта. Обаче ни трябва още. Трябва да докажем, че е държал дистанционното на самолета. На безпилотния самолет, извинявай, новобранецо. Как можем да го направим? - попита Линкьлн Райм.