Парчета, късчета, наблюдения, смяна на посоката на сто и осемдесет градуса.
Нищо повече...
По дяволите.
Райм се запъти към полицата с бутилките с уиски. Взе своята „Гленморанди“ и непохватно си наля малко, после запуши гарафата и отпи.
- Какво правиш? - попита Том от вратата.
- Какво правя, какво правя! Що за въпрос? Обикновено си задаваш такъв въпрос, когато не можеш да направиш изводи за ситуацията. - Отпи голяма глътка. - Мисля, че похаби едно превъзходно изречение, Том. Съвсем ясно е какво правя.
- Вече пи прекалено.
- Това е твърдение и е по-разумно. Правилно е. Не съм съгласен със смисъла му, но е логически правилно.
- Линкълн! - пристъпи напред Том.
Райм го изгледа гневно:
- Да не си посмял!
- Чакайте! - намеси се Сакс.
Райм допусна, че тя ще застане на страната на Том в спора относно алкохола, обаче когато се завъртя, установи, че не гледа него, а бялата дъска. Пристъпи напред и забеляза, че Амелия дори не накуцва. Беше енергична. Очите ѝ се присвиха. Това беше хищническият ѝ поглед. Той правеше високата жена плашеща, а в неговите очи - привлекателна.
Той остави уискито си. Вдигна поглед към белите дъски и ги огледа като радар. Да не би да беше пропуснал някакви факти? Да не би тя да бе направила заключение, което на него му е убягнало?
- Нещо за НИ 516 ли забеляза?
- Не, Райм - прошепна тя, - нещо друго е. Нещо съвсем различно.
74.
Нансиън Оливия Лоръл седеше на дивана си в своя апартамент в Бруклин Хайтс с кафяв калъф върху синята тапицерия, излъскана от близките и приятелите ѝ години наред.
Наследени вещи: имаше много такива. Спомни си как баща ѝ тайно рови из пролуките на дивана за монети, паднали от джобовете на гостите. Беше около осемгодишна и той го обърна на шега, когато тя неочаквано влезе в стаята.
Само дето не беше игра и тя го знаеше. Дори децата може да се срамуват от родителите си.
Все още усещайки вкуса на дим от уискито, тя огледа дома си. Нейния дом. Само неин. Умисли се. Въпреки или може би точно поради прокъсаните и стари мебели това място й носеше утеха дори в тъжен ден като днешния. Много се беше старала да го направи такова. Стените, покрити е десетки слоеве боя, бяха още от времето на Теди Рузвелт и бяха кремави. А що се отнася до украсата: икебана от копринени цветя, купена от един панаир на занаятите в Челси, есенен венец от пазара на фермерите на Юниън Скуеър, и картините. Имаше картини и рисунки, някои оригинални, а други репродукции, но всички изобразяваха сцени, които я докосваха лично - коне, ферми, каменисти потоци, натюрморти. Нямаше представа защо ѝ харесват. Обаче веднага го усещаше и незабавно ги купуваше, ако можеше да си позволи парите. Имаше няколко изделия от прежда, пъстри правоъгълници. Лоръл беше започнала да плете преди няколко години, но все не намираше време и желание да завърши шаловете за децата на приятелите си.
„А сега какво?“ - замисли се тя.
Сега какво...
Чайникът засвири. Свиреше от известно време. Пронизително. Изведнъж си даде сметка. Отиде в тясната кухничка и сложи пликче чай от шипки в чашата - тъмносиня отвън, бяла отвътре, като дрехите ѝ, както забеляза. Трябваше да се преоблече.
После.
Лоръл се взира в чайника цяла минута. Изключи котлона, но не наля горещата течност. Върна се на дивана.
Сега какво?
Това беше най-лошото развитие. Ако беше успяла да обвини Мецгър и Бари Шейлс, това щеше да бъде огромен успех. Щеше да подреди живота ѝ. Нямаше думи да опише значението, което този случай беше придобил за нея. Спомни си как в колежа слушаше като омагьосана за великите в съдебната система на Америка - адвокати, прокурори и съдии. Кларън Дароу, Уилям Дъглас, Феликс Франкфъртър, Бенджамин Кардозо, Ърл Уорън... и много други. Луис Брандайс, за него си мислеше често.
Федералната конституция вероятно е най-великият човешки експеримент...
Нямаше нищо толкова прекрасно като машината на правосъдието и тя отчаяно копнееше да бъде част от нея, да остави свой отпечатък в американските закони.
Най-гордият ден в живота ѝ беше, когато завърши право. Помнеше как отправи поглед към публиката. Баща ѝ беше сам. Защото майка ѝ водеше дело пред Апелативния съд в Олбъни - най-върховният апелативен съд в държавата - и се опитваше да отмени присъдата за убийство на един бездомник.
Лоръл не можеше да опише колко поласкана се чувстваше, че майка ѝ не може да присъства на този ден.
Делото „Морено“ щеше да бъде нейният начин да оправдае смисъла на тези саможертви. Е, добре, и да се прослави. Амелия имаше право, когато повдигна въпроса за политическата ѝ кариера. Амбицията ѝ си оставаше дори когато името ѝ не фигурираше в списъците с кандидати.