Но най-важното беше, че се научи да се усмихва и да се преструва, че не изпитва болка и че ставите ѝ са здрави като на двайсетгодишна.
Движиш ли се, не могат да те пипнат...
Въпреки това болката в ставите не позволяваше на Сакс да се движи бързо като преди. Нейната метафора: теглещото въже на аварийната спирачка е ръждясало и отпуснато и не освобождава челюстите.
Влачи се, влачи се...
И най-лошото - опасението да не би да я извадят от играта заради болестта ѝ. Отново се запита дали капитан Бил Майърс гледаше нея онази сутрин в лабораторията, когато нещо я блъсна и тя се препъна? Всеки път в присъствието на офицер тя се опитваше да скрие състоянието си. Дали беше успяла днес сутринта? Надяваше се.
Мина моста и бързо превключи на втора в съответствие с оборотите на мощния двигател. Правеше го, за да си докаже, че болката не е толкова силна. Прекаляваше. Можеше да превключва, когато пожелае.
Само дето повдигането на лявото ѝ коляно, за да натисне силно съединителя, предизвикваше остра болка в цялото ѝ тяло.
В едното ѝ око бликна сълза. Изтри я вбесено.
Започна да шофира по-умерено към целта си.
След десет минути вече влизаше в приятния квартал в Куинс.
Мънички спретнати морави, подрязани храсти, дървета, които растяха от идеални наторени кръгове.
Проследи номерата на къщите. По средата на пресечката намери къщата на шофьора на Робърт Морено. Едноетажна, добре поддържана. На алеята, наполовина в гаража, наполовина отвън беше паркиран един ликълн, черен и излъскан като оръжието на новобранец за парад.
Сакс паркира, запречвайки линкълна, и хвърли полицейската си карта на таблото. Погледна към къщата и забеляза как тънкото перде на дневната се отмества леко, после се връща.
Шофьорът си беше у дома. Добре. Понякога при посещение на полицията хората внезапно си припомняха, че трябва да свършат нещо в другия край на града. Или просто се скриваха в мазето и не отваряха вратата.
Тя излезе от колата, проверявайки левия си крак.
Приемливо, макар че продължаваше да я боли. Беше между вземането на хапчетата и устоя да не вземе още един ибупрофен. Заради онзи проблем с черния дроб.
След това се ядоса на себе си, че се лигави. За бога, Райм използваше пет процента от тялото си, а изобщо не се оплакваше. Трябваше да се залавя за работа. Застана на площадката пред входа на къщата на шофьора, натисна звънеца, чу го да дрънчи като камбана вътре - сложен камбанен звън, който ѝ се стори претенциозен за такава малка къща.
Какво можеше да им каже шофьорът? Дали Морено е споменал, че го следят, че е получавал смъртни заплахи, че някой е влизал в хотелската му стая? Дали шофьорът можеше да им даде описание на някого, който ги е следил?
После чу стъпки.
По-скоро усети, отколкото видя някой да наднича през тънкото перде на прозорчето на вратата.
Небрежно вдигна значката си. Ключалката изщрака.
Вратата се отвори.
17.
- Здравейте, полицай. Не, детектив. Нали сте детектив? Така казахте, когато се обадихте.
- Да, детектив съм.
- Аз съм Таш. Наричайте ме Таш. - Предпазлив като по телефона, когато тя се обади по-рано, но вероятно защото е жена, при това не непривлекателна, сега свали гарда. Акцентът му от Близкия изток е все така силен, но по-лесно се разбира, когато разговаряш с него лице в лице.
Грейнал я въведе в къщата, украсена предимно с ислямско изкуство. Беше слаб мъж, с тъмна кожа, гъста черна коса и семитски черти. Иранец, предположи тя. Носеше бяла риза и памучни панталони. Цялото му име било Аташ Фарада и бил шофьор в „Елитни лимузини“ през последните десет години, така ѝ обясни. С известна гордост.
Жена, приблизително на същата възраст - към четирийсет и пет, изгледа Сакс, поздрави я сърдечно и я попита дали иска чай или нещо друго.