- Защо, нещо голямо ли готвиш?
- Аха. Сменям си името и заминавам за Канада. Присъединявам се към конната полиция.
Щрак.
Тя не се засмя. Коментарът му напипа болно място - този случай беше като опасен експлозив.
Половин час по-късно Таш Фарада паркира на алеята пред къщата си и двамата слязоха. Той застана в една безпогрешна разпознаваема поза.
- Колко ви дължа? - попита Сакс.
- Обикновено вземаме от гараж до гараж, но за вас няма да е справедливо. Защото колата беше тук. Така че ще бъде според времето на тръгване и пристигане. - Той погледна часовника си. - Тръгнахме в четири и дванайсет и се връщаме в седем и трийсет и осем.
Това се казва точност.
- Ще закръгля във ваша полза. От четири и петнайсет до седем и половина. Това са три часа и петнайсет минути.
И доста бързо пресмятане.
- Колко е тарифата на час?
- Деветдесет долара.
- На час ли? - попита тя, преди да си спомни, че вече беше уточнила това с предишния си въпрос.
Усмивка.
- Триста осемдесет и два долара и петдесет цента.
„По дяволите!“ - помисли си Сакс, защото смяташе, че ще струва една четвърт от тази сума. Ето още една причина да не си пада по лимузините.
- И, разбира се... - додаде той.
- Аз се съгласих да ви платя двойно.
- Което прави общо седемстотин шейсет и пет долара.
Въздишка.
- Ще ме закарате ли до още едно място? - попита тя.
- Ако няма да се бавим много - кимна той към къщата. - Чакат ме за вечеря.
- Само до най-близкия банкомат.
- А, да, да... И ще го направя безплатно!
20.
Дали не си внушаваше?
Не.
Докато се връщаше към Манхатън със своята кола, Сакс беше сигурна, че някой я следи.
Погледна в огледалото за обратно виждане на излизане от тунела „Мидтаун“ и установи, че я следва един автомобил - светъл, но не можеше да определи марката и модела. Нищо особено. Сив, бял, сребрист. Тук и по улиците, след като потегли от къщата на Фарада.
Но как беше възможно? Надзирателката ги беше уверила, че НРОС, Мецгър и снайперистът изобщо не знаят за разследването.
А дори да бяха разбрали, как ще разпознаят личния ѝ автомобил и ще го намерят?
Въпреки това Сакс беше научила от един случай, който бяха водили преди няколко години, че дори човек с примитивна система за търсене на данни може с лекота да проследи нечие местоположение. А видеозаписите на регистрационните номера, системите за разпознаване на лица, телефонни обаждания и кредитни карти, джипиесите, електронните системи за плащане на таксите по магистралите с идентификационни радиочипове в колите и НРОС със сигурност щяха да измъкнат много повече данни от базова система. Беше внимавала, но може би недостатъчно.
Това лесно можеше да се поправи.
Тя се усмихна и направи няколко сложни, бързи и изключително забавни завои, повечето от които включваха свистене на гуми и вдигане на деветдесет километра в час на втора.
Когато направи и последния завой и стабилизира превъзходната си кобра, усмихвайки се мило на шофьора сикх, когото беше засякла, беше убедена, че се е изплъзнала от опашката си, ако изобщо е имала такава.
Поне докато отново не се доберат до нея.
А дори да я следеше някой, дали представляваше реална заплаха?
НРОС може би щяха да търсят информация за нея и да се опитат да забавят разследването или да го осуетят, но трудно можеше да си представи, че правителството ще преследва нюйоркски полицай.
Освен ако опасността не идваше от самото правителство, а от някакъв тласкан от гнева си психопат, който случайно работи за правителството, но използва положението си, за да осъществи заблудената си маниакална идея да елиминира хората, които не са толкова патриотично настроени, колкото му се иска на него.
Но пък можеше и заплахата да няма нищо общо с Морено. Амелия Сакс беше тикнала много хора в затвора и надали някой от тях беше доволен от този факт.
Тя усети тръпка по гърба
Паркира съвсем близо до Сентрал Парк Уест, на една пресечка, и метна полицейския си пропуск на таблото. Излезе от колата и потупа кобура на своя глок, за да го усети къде е. Струваше ѝ се, че всяка кола наблизо е светла и обикновена на вид, но с призрачен шофьор, който я наблюдава. Всяка антена, водонапорна кула и тръба върху всяка сграда в тази част на Ню Йорк ѝ се струваше като снайперист, насочил мерника си към нея.
Сакс бързо закрачи към къщата и влезе. Подмина салона, където Нанс Лоръл продължаваше да трака на клавиатурата си, както я беше оставила преди няколко часа, и влезе в стаята за рехабилитация на Райм - една от спалните на първия етаж, - където той си правеше упражненията.