- И нямаме нищо за благотворителната дейност на Морено, което да го представя в добра светлина?
- Шофьорът го определи като джентълмен. И му дал щедър бакшиш.
Лоръл не търсеше точно това.
- Разбирам. - Погледна часовника си. Наближаваше единайсет през нощта. Тя се намръщи, сякаш бе очаквала да е по-рано. За момент Сакс наистина си помисли, че прокурор- ката се кани да работи цяла нощ. Обаче тя се зае да подрежда папките върху масата си и каза: - Ще се прибирам. - Погледна към Сакс: - Знам, че е късно, но ако искаш, може да напишеш бележките си относно сведения от детектив Делрей и да ги изпратиш...
- На сигурния сървър.
- Ако обичаш...
* * *
Райм движеше инвалидната си количка напред-назад пред изписаните бели дъски, заслушан в настойчивото стакато на Амелия Сакс, която пишеше.
Не изглеждаше доволна.
Линкълн Райм със сигурност не беше. Отново огледа дъските. Проклетите дъски. Целият случай се крепеше само на двусмислени и спекулативни слухове.
Несигурна работа.
Никакви събрани, анализирани или подложени на анализ веществени доказателства. Той въздъхна безпомощно.
Преди сто години френският криминолог Едмон Локар беше казал, че на всяко местопрестъпление се осъществява обмен между извършителя и местопрестъплението или между извършителя и жертвата. Може и да е невидима, но със сигурност съществува и трябва да бъде открита... ако знаеш къде да търсиш и ако си търпелив и прилежен.
Надали имаше по-уместно приложение на принципа на Локар от убийството на Морено. Стрелбата винаги оставя огромен брой улики: гилзи, патрони, следи от триене, следи от барут, стъпки, материални следи на мястото, от което е стрелял снайперистът...
Райм знаеше, че такива улики съществуват, но не му бяха достъпни. Вбесяващо. С всеки изминал ден, по-дяволите - с всеки изминал час, те ставаха все по-незначителни, защото състоянието им се влошаваше, губеха чистотата си и вероятно дори биваха откраднати.
Райм очакваше с нетърпение да анализира събраните веществени доказателства лично, собственоръчно, да ги разгледа, да ги докосне... Невероятно удоволствие, останало недостъпно за него твърде много трудни години.
Само че тази възможност изглеждаше все още неосъществима, защото времето минаваше, а от никъде не получаваха никакви сведения.
Служител от Информационната служба се обади и съобщи, че в базата-данни е открил много „Дон Брънс“ или „Доналд Брънс“, обаче алгоритъмът за установяване на неясни връзки не е преценил нито един от тях като съществен. Този алгоритъм вземаше несвързани данни като имена, адреси, организации и дейности и с помощта на суперкомпютри се опитваше да намери връзки помежду им, които традиционното разследване не би успяло да открие. Райм не беше силно разочарован от отрицателния резултат. Не беше очаквал много. Правителствените агенти на това ниво - особено снайперистите - несъмнено често сменяха прикритието си, в повечето случаи плащаха в брой и се стараеха да не се набиват на очи.
Погледна към Сакс, която не откъсваше поглед от екрана на лаптопа си и пишеше бележките си за Лоръл. Беше бърза и акуратна. Болестта, засегнала коляното и таза ѝ, беше пощадила пръстите. Тя изобщо не натискаше копчето за изтриване, за да нанесе поправки. Райм си спомни, че когато преди години започваше работа в полицията, полицайките никога не признаваха, че умеят да печатат, защото се опасяваха да не бъдат изолирани и третирани като секретарки. Сега беше различно – който пишеше по-бързо, имаше по-бързо достъп до информацията и поради това беше по-ефективен следовател.
Сакс обаче имаше изражение на експлоатирана секретарка.
- Да ти донеса ли... - понечи да попита Том.
- Не - сряза го Райм.
- Е, понеже всъщност питах Амелия - рече помощникът му, - защо не я оставиш тя да отговори? Искаш ли нещо за хапване или за пиене?
- Не, благодаря, Том.
Това достави на Райм дребнаво задоволство. И той отклони предложението на Том. И отново потъна в мрачен размисъл.
Сакс отговори на обаждане по телефона. Райм чу мелодията, с която ѝ звъняха, и позна кой е. Тя го пусна на високоговорител.
- Какво имаш за нас, Родни? - провикна се той.
- Здрасти, Линкълн. Напредвам бавно, но проследих имейла на информатора от Румъния до Швеция.
Райм погледна часовника. В Стокхолм трябваше да е ранно утро. Явно биологичният часовник на откачените техничари отмерваше времето по свой си начин.
Полицаят от отдела за компютърни престъпления продължи:
- Всъщност познавам човека, който обслужва прокси сървъра. Поспорихме относно „Момичето с татуирания дракон“ преди около година и известно време се хаквахме взаимно. Добър е. Обаче не колкото мен. Както и да е, успях да го убедя да ни помогне, стига да не трябва да свидетелства.