- Имате ли описанието му?
- Бял мъж, на около трийсет и пет, с къса коса, светлокестенява. И с американски акцент. Слаб, но атлетичен, така каза камериерката. Каза също, че приличал на военен.
- Това е нашият човек. Първо се е обадил, за да провери дали Морено ще пристигне. След това се е появил в деня преди стрелбата, за да огледа зоната около мишената. Някаква кола? Други подробности?
- Не, боя се, че няма.
Чу се някакво пиукане.
Райм го долови по линията и си помисли: „Мамка му, НРОС ни подслушват!“
Обаче Поатие поясни:
- Остават ми само няколко минути. Този сигнал предупреждава, че картата ми изтича.
- Мога аз да ви набера...
- И бездруго трябва да вървя. Надявам се, че това...
- Чакайте, моля ви - настойчиво го прекъсна криминалистът. - Разкажете ми за местопрестъплението. По-рано ви попитах за куршума. Това е основното за разследването...
Пауза.
- Снайперистът е стрелял три пъти от много голямо разстояние, повече от километър и половина. Двата изстрела не са улучили целта и куршумите са се раздробили на бетонната стена пред стаята. Куршумът, убил Морено, е намерен до голяма степен непокътнат.
- Само един ли? - объркано попита Райм. - Ами другите жертви?
- О, те не са застреляни. Изстрелът бил много мощен. Натрошил прозореца и по всички се посипали стъкла. Телохранителят и репортерът, интервюирал Морено, били зле нарязани и умрели от кръвозагуба на път за болницата.
Куршум за милиони.
- А металът? Гилзите?
- Помолих криминолозите да определят откъде е стрелял снайперистът. Но... - замълча. - Чинът ми е много нисък и те ми отговориха, че не им се занимава.
- Не им се занимава ли?
- Теренът би неравен, скалист бряг, който се претърсвал трудно. Възпротивих се, но вече беше взето решение случаят да не се разследва.
- Можете и сам да потърсите, ефрейторе. Мога да ви кажа как да намерите откъде е стрелял снайперистът - каза Райм.
- Е, както ви казах, случаят е прекратен.
Пиукане.
- Можете да потърсите някои съвсем простички неща. Снайперистите оставят много следи, колкото и да внимават. Няма да ви отнеме много време.
Пиу, пиу...
- Не мога, капитане. Изчезналата студентка още не е намерена.
- Добре, ефрейторе, но, моля ви... - побърза да каже Райм, - изпратете ми доклада, снимки, резултатите от аутопсията. Ако мога да получа и дрехите на жертвите. Най-вече обувките. И... куршума. Куршумът наистина ми трябва. Ще бъдем много прилежни по отношение на йерархията.
Пауза.
- О, не, капитане, съжалявам. Трябва да вървя.
Пиу, пиу, пиу...
Последното, което Райм чу, беше настойчивото тракане на ротативката и гласа на един изключително пиян турист, който каза:
- Страхотно, страхотно! Нали си даваш сметка, че ти струваше двеста кинта да спечелиш трийсет и девет скапани долара!
23.
През нощта Райм и Сакс лежаха в леглото си „СънТек“ съвсем хоризонтално. Тя го беше уверила, че леглото е неописуемо удобно - мнение, за което трябваше да ѝ се довери, тъй като усещаше само гладката възглавница. Която беше доста приятна всъщност.
- Погледни - прошепна тя.
В този миг на перваза на прозореца на спалнята на Райм на втория етаж нещо се раздвижи, трудно различимо в мрака.
После едно перо политна и се скри от поглед. И още едно.
Време за вечеря.
Перегринските соколи живееха на този перваз или на някой от другите на градската му къща, откакто самият той я обитаваше. Много се радваше, че са избрали неговия дом да гнездят.
Като учен той категорично не вярваше в знаци, в поличби или в свръхестественото, но не виждаше нищо лошо в символите. Възприемаше птиците метафорично и размишляваше най-вече над един факт за тях, който мнозина не знаеха: че когато нападат, те по същество са неподвижни. Пикиращи вързопчета от мускули с изпънати навън крачета и прибрани криле, идеално обтекаеми. Носят се с повече от триста и двайсет километра в час и убиват жертвата при силния сблъсък с нея, а не като я разкъсват или хапят.