Той бързо огледа компютъра и се притесни още повече, когато установи, че е невъзможно да го разглоби и да открадне харддиска. Големият компютър беше закрепен за пода с метални ремъци и огромни болтове.
Като че ли някой ще иска да краде вехтория на пет години с операционна система Windows HP. Оприличи машината на ръчен пластмасов миксер в сравнение с онова, което притежаваше самият той: кухненски робот за шестстотин долара с приставка за месене и за приготвяне на прясна паста.
После Суон застина. Чу гласове, замаян женски глас и латиноамерикански мъжки. Пресегна към японския си нож.
Думите им заглъхнаха обаче и коридорът опустя. Суон отново се зае със задачата си. Провери болтовете и ремъците. Не поддаваха, а той не си носеше нужните инструменти. Разбира се, не можеше да се обвинява. Разполагаше с основните инструменти, но това тук изискваше електрическа ножовка.
Въздишка.
Реши, че най-доброто, което може да направи в този случай, е да не допусне и полицията да се добере до диска.
Жалко, това не беше първият му избор, но нямаше други варианти.
Отново долетяха гласове от предната част на ресторанта. Като че ли чу млада жена да казва:
- Извинете, търся Джери.
Възможно ли беше? Да. Гласът му беше познат.
Доброто старо гласово кодиране А5/1...
- Аз съм Джери. Вие ли сте детективът, който се обади?
- Точно така. Амелия Сакс.
Беше пристигнала по-бързо, отколкото очакваше Суон.
Приведен напред, за да скрие от камерата какво прави, той бръкна в раницата си и извади самоделно взривно устройство, противопехотен модел, което щеше не само да взриви компютъра, но и да запокити стотици парчета шрапнел в задната половина на кафенето. Позамисли се. Можеше да нагласи таймера на една минута. Но реши, че ще е по-добре да нагласи детонатора за след по-дълъг период. Така госпожа Сакс щеше да разполага с достатъчно време да влезе в канцеларията и да започне да разглежда записите, преди да се взриви.
Суон натисна копчето, после спусъка и плъзна кутията зад компютъра.
След това бавно се изправи и излезе от канцеларията, като внимаваше да не показва лицето си.
29.
Въздухът в „Джава Хът“ беше наситен с десетки различни ухания - ванилия, шоколад, кардамон, горски плодове, лайка, индийско орехче... и дори кафе. Управителят Джери беше дьлгурест младеж с по-силно загорели от слънцето ръце, отколкото може би трябваше да има управител на кафене от верига заведения в цялата страна, дори ако централата ѝ е в Портланд. Той силно стисна ръката ѝ и плъзна поглед към ханша ѝ. Мъжете често го правеха - не оглеждаха тялото ѝ, опитваха се да видят пистолета.
Десетината клиенти бяха заети - пишеха нещо или разглеждаха едно или друго електронно устройство. Неколцина четяха вестници. Само една възрастна жена седеше мълчаливо, гледаше през прозореца и спокойно се наслаждаваше на чаша кафе.
- Ще пиете ли нещо? - попита Джери. - Заведението черпи.
Тя отказа. Искаше да се добере до единствената следа по този случай, която евентуално можеше да доведе до нещо.
- Искам само да погледна записите от охранителните камери.
- Разбира се - каза той и отново се помъчи да види оръжието ѝ. Добре че беше закопчала сакото си. Знаеше, че той ще я попита дали е използвала скоро пистолета и после щяха да обсъждат различните калибри.
Мъже. Секс или оръжия.
- Така, имаме една камера тук - посочи той над касовия апарат. - Всеки, който влиза, бива сниман поне веднъж, доста отблизо. Какво е качил в интернет този тип? Нещо като вътрешна информация ли?
- Да, нещо такова.
- Банкери. Как да не ги мрази човек! Има и още две камери - посочи ги той. Едната беше на страничната стена и се въртеше бавно като пръскачка на морава. Масите бяха подредени перпендикулярно на камерата, така че, макар клиентите да не се виждаха, Сакс най-вероятно щеше да зърне ясен профил на информатора.
Добре.
Другата камера следеше малката ниша вляво от входната врата, в която имаше само четири маси. И тя щеше да даде хубави профили на посетителите, а и беше по-близо до масите от камерата в главното помещение.
- Нека да видя видеото - каза тя.
- В канцеларията е. След вас - изпъна той ръка, покрита с шарени татуировки на китайски йероглифи от по стотина знака.
Какво толкова пише, че да си струва да изтърпиш болката, зачуди се Сакс.
Да не говорим какво ще обяснява на внуците си.
30.
Божичко, пресечката в горещ следобед!