- Ясно, благодаря.
Сакс се приведе напред и се вгледа внимателно в екрана, разделен на квадрати - по една сцена от всяка камера. Имаше две камери в салона на кафенето: до касата и в канцеларията.
Тъкмо беше започнала да пренавива назад до 11 май - датата, на която информаторът беше изпратил оттук ЗСЗ, - когато забеляза един мъж в канцеларията, в която седяха в момента, който пристъпва напред.
Един момент. Странно. Сакс спря видеото.
Какво не беше наред?
Ама, разбира се, ето какво. Засмя се. Тъй като тя превърташе назад, във всички други сцени хората се движеха назад. А на записа от канцеларията мъжът се движеше напред, което означаваше, че в реално време той е излизал от помещението заднишком.
Защо ще постъпва така човек?
Тя го показа на управителя, който обаче не се усмихна.
- Погледнете времето. Случило се е преди десет минути. А аз не го познавам. Не работи тук.
Мъжът беше слаб и с къса коса под бейзболната шапка. Носеше шушляково яке и малка раничка.
Джери стана и се приближи към задната врата. Опита да я отвори.
- Отключено е. Явно е влязъл с взлом!
Сакс върна още малко назад и пусна видеото. Видяха как мъжът влиза в канцеларията, как няколко пъти се опитва да проникне в компютъра, после се мъчи да го вдигне, но не успява заради стоманените скоби, захванати за пода. След това той погледна в монитора и явно забеляза, че е заснет. Вместо да се обърне и да застане с лице към охранителната камера, излезе на заден ход от канцеларията.
Беше сигурна, че това е снайперистът.
Някак беше научил за информатора и беше дошъл да види дали няма да научи самоличността му. И сигурно беше чул как двамата с Джери се лриближават. Сакс отново пусна записа и този път забеляза, че преди да излезе, мъжът поставя нещо малко зад компютъра. Какво?
О, по дяволите!
Беше оставил самоделна бомба - това беше пуснал зад компютъра. Не бе успял да го открадне, затова беше решил да го унищожи. Сакс се зачуди дали да се опита да обезвреди бомбата? Не, сигурно я беше настроил да избухне всеки момент.
- Вън, всички вън! - извика тя. - Бомба, има бомба! Напуснете мястото. Всички вън!
- Но това е...
Сакс сграбчи татуираната ръка на Джери и го издърпа навън в заведението, крещейки на момичетата на бара, на миячката и на клиентите да бягат. Показа значката си.
- Полиция на Ню Йорк. Незабавно се евакуирайте! Има изтичане на газ.
Твърде сложно беше да обяснява за бомбата.
Устройството се взриви точно когато тя избута и последния клиент през вратата - млад студент, който се оплакваше, че още не са му долели кафе в чашата.
Сакс все още беше вътре, когато усети детонацията с гърдите и ушите си, а също и с краката, стъпили на пода. Две грамадни витрини се строшиха и голяма част от интериора също се разхвърча на парчета. Противен мазен пушек изпълни всичко почти незабавно. Сакс изхвърча през вратата, но остана на крака, защото беше сигурна, че метне ли се на бетона - като в клишираната сцена от филмите, - коляното никога няма да ѝ прости.
Сапьорите се показаха на вратата.
- Чисто е - чу тя да казва лейтенантът, но сякаш говореше през памук. Бомбата наистина беше оглушителна. Пластичният експлозив се взривява с бързина приблизително седем хиляди и шестстотин метра в секунда.
- Какво беше? - попита тя и по усмивката му разбра, че крещи.
- Не мога да кажа със сигурност, докато не изпратим подробностите на бюрото и на Агенцията за алкохола, тютюна и експлозивите. Но знаете ли какво предполагам? Военни са - намерихме камуфлажен шрапнел. Предимно противопехотен е, но много качествено взривява и всичко наоколо.
- Например компютри.
- Моля? - попита полицаят.
Заради влошения си слух този път Сакс беше говорила твърде тихо.
- Компютри.
- Особено компютри - каза сапьорът. - Харддискът е на милион парченца и повечето са се разтопили. Абсолютно е съсипан.
Тя му благодари. Екип криминолози от Куинс пристигнаха със специализиран автомобил - микробус, пълен с оборудване за събиране на веществени доказателства. Сакс познаваше двама служители: млад мъж от Джорджия и американка от азиатски произход. Махнаха си за поздрав. Те щяха да ѝ помогнат, но тя щеше лично да свърши основното, така гласеше правилото на Линкълн Райм.
Сакс огледа димящите останки на „Джава Хът“ с ръце на кръста. Братко мили...
Пластичните експлозиви не само вонят отвратително, но и замърсяват местопрестъплението.