Тя облече предпазен гащеризон - луксозната версия, която предпазва не само местопрестъплението от замърсяване, но и човека, който го носи, от опасни материали, а заради дима надяна очила и филтрираща маска.
Първата ѝ мисъл беше дали Линкълн ще я чува през маската.
Но после си спомни, че няма да говори онлайн с него, както правеше обикновено чрез радио- или видеовръзка. Този път беше сама.
По тялото ѝ премина същото студено усещане като преди.
„Забрави - каза си тя ядосано. - Хващай се за работа.“
И тръгна да обхожда местопрестъплението, снабдена с пликчета за веществени доказателства и нужното оборудване.
Сакс се опитваше да събере каквото може от самото взривно устройство, но то не беше много, както я беше предупредил и сапьорът. Озадачи се най-вече, че престъпникът е използвал не екзплозиви, които целят разруха, а които целят да убиват.
Съсредоточи се над пътя, по който той беше влязъл и излязъл, задната врата, където би трябвало да се е позадържал, преди да проникне вътре, и където щетите от взрива бяха минимални. Взе десетки проби: следи от уличката и от бравата в достатъчно количество, за да бъде изготвен профил на типичните за този квартал вещества. Всяко нещо можеше да бъде оставена от извършителя улика, която да ги отведе до дома или до офиса му.
Не беше сигурна колко полезно би било това. На всяка пресечка в Ню Йорк имаше толкова много материални следи, че щеше да е много трудно да изолират важните. Твърде многото улики нерядко са не по-малък проблем от твърде малкото.
След като приключи с обиколката, Сакс бързо свали гащеризона - не защото се безпокоеше да не се зарази от нещо, а защото страдаше от клаустрофобия и се напрягаше.
Вдъхна дълбоко, затвори очи за миг и даде възможност на усещането да се успокои и после да избледнее.
Информаторът... Как да го намери сега, по дяволите, след като записът от охранителните камери беше унищожен?
Струваше ѝ се безнадеждно. Ако човек използва сложна система за препращане на имейл през прокси сървъри, за да прикрие следите си, ще избере мястото, от което да качи документите в интернет. Надали беше редовен посетител тук и едва ли беше платил с кредитна карта. Но ѝ хрумна нещо: ами другите клиенти? Можеше да проследи поне някои от хората, които са били тук към един часа на единайсети май. Може някой да е забелязал необикновения компютър на човека, онзи айбук. Или пък туристи са се снимали с мобилните си телефони и случайно са заснели в кадър и информатора.
Сакс се приближи към Джери, отчаяния управител на някогашното кафене, и го попита къде пази данните за плащанията с кредитна карта. Той откъсна печалния си поглед от заведението си и се обади в централния офис на „Джава Хът“. След десет минути тя разполагаше с имената на десетина клиенти, които са били в заведението по онова време. Благодари му и изпрати файла на Лон Селито. След това се обади на детектива.
Попита го дали може да накара служителите на Бил Майърс от отдела за специални операции да се обадят на хората и да проверят дали някой е правил снимки в „Джава Хът“ във въпросния ден или пък си спомня човек със стар и странен на вид компютър.
- Да, разбира се, Амелия, ще го разпоредя - изсумтя той. - Това изцяло променя случая. Пластичен експлозив? Мислиш ли, че е бил Брънс или както там му е истинското име?
- Мисля, че трябва да е бил той. На записа не се виждаше добре, но човекът най-общо отговаря на описанието, дадено от камериерката в „Саут Коув Ин“. Изглежда, разчиства след изпълнението на задачата - вероятно по заповед на Мецгър. - Сакс добави с мрачен смях: - А в „Джава Хът“ по-чисто няма как да стане!
- Боже, Мецгър и Брънс не се шегуват. Явно им е адски важно да запазят плана за разпоредените убийства, след като отстраняват и невинни хора.
- Чуй ме, Лон, не искам да вдигаме много шум.
Той се изсмя дрезгаво:
- Ама, разбира се. Скапан пластичен експлозив в Манхатън!
- Може ли да се престорим, че е било изтичане на газ, което още се разследва? Просто за да не се разчува още няколко дни.
- Ще видя какво мога да направя. Но знаеш какви са проклетите медии.
- Това ми е предостатъчно - ден-два.
- Ще опитам - промърмори той.
- Благодаря.
- Радвам се, че се обади, Амелия. Хората на Майърс са намерили жената, с която е пътувал в лимузината Морено на първи май - Лидия. След минути ще имат адреса и телефонния ѝ номер.
- Проститутката.
Той се засмя.
- След като поговориш с нея, надали ще мислиш така.
34.
Дясната му ръка се вдигна бавно към устата и Линкълн Райм си хапна пържена хапка от рапани - хрупкава отвън и мека отвътре, - топната в домашно приготвен сос. След това вдигна кутийка бира „Калик“ и отпи.