Райм са обади на Пуласки, който все още беше в хотела, и му съобщи къде ще бъдат. Младият полицай остана да чака камериерката, която можеше да даде повече информация за разузнавателната мисия на снайпериста в деня преди стрелбата.
След като подминаха летището, движението оредя и Том ускори, управлявайки автомобила по плавната дъга на Северозападния път по брега на острова, покрай лъскави комплекси с огради, бараки с проснато навън пране и с кози в заграждения, покрай блата и после покрай безкрайна зеленина и гори - Клифтьн Херитидж Парк.
- Завий тук - каза Поатие.
Завиха по черен път, който се отклоняваше надясно и минаваше през широка ръждясала порта, която завариха отворена. Пътят следваше тясна издатина от суша, на около осемстотин метра навътре в залива Клифтьн. Издигаше се на няколко метра над морското равнище и беше осеяна с дървета, храсти и мръсни оголени места покрай брега - скалист на места, песъчлив на други. По пътя имаше много табели „Плуването забранено!“. Обяснение нямаше, но водата изглеждаше противна, отблъскващо зелена и рядко непривлекателна.
Том подкара по пътя, който минаваше покрай ръба на издатината, покрай няколко промишлени обекта, за които Поатие беше споменал в ресторанта преди малко. Първото нещо, покрай което минаха, на кръстовището на неизвестен път и Северозападния, беше общинско сметище с няколко запалени огъня, а десетина човека ровеха за нещо ценно. След това имаше фабрика за преработка на автомобилни гуми и накрая беше цехът за метални конструкции, състоящ се от няколко ниски и толкова паянтови бараки, че дори лек бриз, камо ли ураган, можеше да го отнесе. Предприятията имаха ръчно написани табели. Оградите завършваха с бодлива тел, покрай тях обикаляха напрегнати кучета, ниски и с широки гърди - съвсем различни от симпатичния уличен мелез от ресторанта на обяд.
Облаци дим, жълти и сиви, бяха надвиснали предизвикателно, като че ли са прекалено тежки, за да ги отмести вятърът.
Докато Том шофираше внимателно по изровения път, гледката отдясно изведнъж се разкри и пред погледа им се ширна лазурносин залив под изумително синьо небе и бели облаци, плътни като вълма памук. На около километър и половина се намираше ниската ивица суша с постройките на „Саут Коув Ин“ и прилежащите територии. Снайперистът би трябвало да е стоял някъде по този северен ръб на вдадената в морето суша, на около стотина метра.
- Някъде тук - каза Райм. Том отиде още малко по-напред и паркира. Изключи двигателя и в буса нахлуха два звука: силни ритмични удари от предприятието за метал и тихият плисък на вълните по крайбрежните скали.
- Едно нещо преди това - каза Поатие. Бръкна в раничката си, извади някакъв предмет и го подаде на Райм. - Искате ли това?
Беше пистолет. „Глок“. Като този на Амелия Сакс. Поатие провери дали оръжието е заредено и плъзна затвора, за да вкара куршум в цевта. Глокът няма предпазител - просто натискаш спусъка и стреляш.
Райм се взря в пистолета, погледна към Том и после пое оръжието с дясната си ръка. Не си падаше по огнестрелните оръжия. Вероятността да ги използва - поне в тясната си специалност, криминологията - беше нищожна, и той винаги се притесняваше да не би да му се наложи да извади оръжието си. Неохотата му не се дължеше на страх да убие нападателя, а на факта, че дори един изстрел може съществено да замърси местопрестъплението. Дим, налягане от изстрела, барутен нагар, изпарения...
Същото важеше с пълна сила и тук, но сега се учуди на усещането за сила, което му вдъхна оръжието.
За разлика от пълната безпомощност, обгърнала живота му след инцидента.
- Да - отговори.
Макар да не усещаше пръстите си, глокът сякаш прогаряше кожата му, сякаш ставаше част от новата му ръка. Насочи го внимателно през прозореца към водата, припомняйки си обучението по стрелба. Винаги допускай, че оръжието е заредено и готово за стрелба, никога не го насочвай към нещо, по което не си готов да стреляш, никога не стреляй, ако не виждаш точно какво има зад мишената ти, не слагай пръст на спусъка, преди да си готов да стреляш.
Райм беше учен и като такъв беше доста добър стрелец, защото с помощта на физиката преценяваше как да изпрати куршума.
- Да - повтори той и пъхна пистолета във вътрешния джоб на сакото си.
Излязоха от буса и огледаха околността. Тръби и канавки насочваха отходните води към океана, десетки купчини от тинеста смет се издигаха като огромни мравуняци, навсякъде беше осеяно с блокчета от сгурия, части от автомобили и от всякакви уреди, ръждясали машинарии.