- Спри! - нареди му Райм.
Мъжът спря. Примигна срещу криминалиста. Другите нападатели застинаха. Гледаха глока в ръката на Райм. Вярно, пистолетът беше нестабилен, обаче от това разстояние той с лекота можеше да изпрати куршум в гърдите на нападателя.
Мъжът леко вдигна ръце, без да откъсва очи от пистолета. После отново погледна към Райм.
- Добре, господине, не го правете.
- Всички се отдръпнете и легнете на земята по лице.
Двамата от колата насочиха погледи към мъжа в сиво. Никой не помръдна.
- Няма да повтарям повече. - Райм се запита какво ли ще причини на ръката му откатът на оръжието. Сигурно щеше да увреди сухожилията. Обаче след удара той трябваше просто да не изпусне оръжието. Убиеше ли водача, другите щяха да се разбягат.
Спомни си за заповедта за специална задача. Без съдебен процес. Самозащита. Отнемаш живот, преди врагът ти да го стори.
- Ще ме застреляш ли, господинчо? - Мъжът го измерваше с поглед, внезапно станал предизвикателен.
Райм рядко се изправяше лице в лице с противника. Обикновено се срещаше с тези хора много след като са напуснали местопрестъплението, най-често в съда, в качеството си на експертен свидетел на обвинението. Въпреки това за него не беше проблем да очисти мъжа в сиво.
Партньорът му, онзи в жълто, с впечатляващите мускули, пристъпи напред, но бързо спря, когато Райм насочи пистолета към него.
- Добре, спокойно, спокойно - рече онзи с вдигнати ръце.
Райм отново се прицели във водача, който не изпускаше оръжието от поглед, вдигнал ръце. Усмихна се.
- Е, ще ме застреляш ли, господинчо? Не съм сигурен, че ще го направиш. - Пристъпи няколко стъпки напред. Спря. И после тръгна право към Райм.
Нямаше какво повече да се каже.
Райм се напрегна и се помоли мислено откатът да не увреди резултатите от деликатната операция, а самият той да успее да удържи оръжието в ръка. Изпрати командата и сви показалеца си.
Обаче нищо не стана.
Глокът - сигурното австрийско оръжие - има спусък, който изисква съвсем слаб натиск.
Но Райм не успя да го стори, нямаше достатъчно сили, за да спаси живота на помощника си и на полицая, рискувал да изгуби работата си, за да му помогне.
Мъжът в сиво продължи да пристъпва напред, вероятно мислейки, че Райм не притежава достатъчно сила на духа, нищо че отчаяно се опитва да натисне спусъка. Още по-оскърбител- ното беше, че човекът не се приближаваше отстрани, а право към цевта на оръжието, насочено към него.
Той обхвана пистолета с мускулестата си ръка и с лекота го изтръгна от ръката на Райм.
- Нещастен изрод такъв!
Той се надигна, положи стъпалото си върху гърдите на Райм и силно го бутна.
Инвалидната количка измина няколко метра назад, после полетя от каменистия бряг. С шумен плисък Райм и столът му цамбурнаха във водата. Той си пое дълбоко дъх и потъна.
Водата не беше толкова дълбока, колкото беше очаквал - беше тъмна заради замърсяването, химикалите и отпадъците. Количката потъна на около три метра и спря на дъното.
С пулсираща болка в главата и агонизиращи дробове, Райм завъртя глава колкото можеше и захапа дръжката на платнената чанта, провесена от облегалката на стола му. Дръпна я напред и тя доплава в обсега му. Той успя да я обхване с ръка за стабилност и смъкна ципа със зъби, после наведе глава и потърси мундщука на портативния вентилатор. Захапа го здраво и го намести между устните си.
Очите му горяха от мръсната вода и той примижа, но не ги затвори напълно, докато намери копчето на вентилатора.
Най-сетне. Ето го.
Натисна.
Светлинки. Апаратът избръмча и той вдъхна малко прелестен, сладостен кислород. И още веднъж.
Но трета глътка нямаше. Явно водата беше проникнала в маркуча и беше прекъснала достъпа на въздух.
Вентилаторът угасна. Въздухът секна.
В този момент чу още някакъв шум, приглушен под водата, но отчетлив. Всъщност два звука.
Изстрели.
Това бе смъртта на двамата негови приятели: единият, когото познаваше сякаш от цяла вечност, и другият, с когото се беше сближил едва през последните няколко часа.
Когато Райм отново понечи да си поеме въздух, глътна вода.
Помисли си за Амелия Сакс и тялото му се отпусна.
42.
He.
O, не!
Към пет следобед тя паркира пред сградата на Трето Авеню, където живееше Лидия Фостър.
Сакс не можеше да приближи много - улицата беше блокирана от полицейски коли и линейки.
Логиката ѝ подсказваше, че причината за присъствието на тези превозни средства не може да е смъртта на преводачката. Тя следеше снайпериста през последния час и половина. Той още беше в офиса 9 центъра на града. Тръгна си едва след като се появи спецекипът на Майърс. Освен това откъде снайперистът би могъл да научи името и адреса на преводачката? Беше внимавала да говори по стационарни телефони и предплатени мобилни.