Така говореше логиката.
Обаче инстинктът ѝ подсказваше нещо съвсем различно - че Лидия е мъртва и че Сакс има вина за това. Защото не се бе замислила над нещо, което осъзна, че е истина: извършителите бяха двама. Единият беше човекът, когото тя проследи до центъра на Ню Йорк - знаеше, че това е снайперистът заради гласовото съвпадение, - а другият, убиецът на Лидия Фостър, беше неидентифициран субект. Той беше съвсем различен човек, може би партньор на стрелеца, съгледвач, каквито използват много снайперисти. Или пък отделен извършител, специалист, нает от Шрив Мецгър да почисти след убийството.
Сакс паркира бързо, хвърли пропуска си от полицията на таблото, излезе от колата и се запъти към обикновената жилищна сграда, чиято светла фасада беше осеяна с белезникави петна от вода, сякаш климатиците бяха плакали.
Шмугна се под полицейския кордон и забързано се приближи към един детектив, който подготвяше екип за оглед на околните сгради. Слабият афроамериканец я позна, макар тя да не го познаваше, и кимна за поздрав.
- Детектив.
- Лидия Фостър ли е? - Защо изобщо си правеше труда да пита?
- Да. С вашия случай ли е свързано?
- Да. Лон Селито ръководи разследването, а Бил Майърс го наблюдава. Аз събирам сведенията навън.
- Значи това е за вас.
- Какво се е случило?
Тя забеляза, че мъжът е доста потресен. Избягваше погледа ѝ и се заигра с писалката си. Преглътна мъчително и отговори:
- Трябва да ви предупредя, че местопрестъплението е доста зловещо. Изтезавана е. След това я е наръгал. Не съм виждал подобно нещо.
- Изтезания ли? - попита тя шепнешком.
- Одрал е кожата от пръстите ѝ. Бавно.
Боже...
- Как е влязъл?
- По някаква причина тя го е пуснала. Няма признаци за влизане с взлом.
Смаяна, Сакс най-сетне проумя. Неизвестният извършител подслушваше телефонна линия - вероятно уличния телефон близо до „Джава Хът“, от който се беше обадила тя - и беше научил за преводачката. Беше се представил за полицай, размахал беше фалшивата си значка и беше излъгал, че работи със Сакс. Вече я познаваше по име.
Разговорът ѝ със Селито беше послужил като Заповед за специална задача по отношение на Лидия Фостър.
Дъхът ѝ секна от прилива на гняв към убиеца. Онова, което беше направил с Лидия, болката, която ѝ беше причинил, беше съвсем излишна. И само със заплахи можеш да извлечеш информация от цивилен гражданин. Физическото изтезание винаги е безполезно.
Освен ако не ти доставя удоволствие.
Освен ако не ти е приятно да размахваш нож и да кълцаш прецизно, сръчно.
- Защо са ви повикали? - попита тя.
- Негодникът я нарязал толкова, че прокървила през тавана. Съседите отдолу видели кръв по стената и се обадили. - Детективът продължи: - Жилището е в ужасно състояние. Не знам какво е търсил, обаче е преобърнал всичко. Всяко чекмедже. Дори компютъра и мобилния. Всичко е взел.
Документите за преводите, които е правила за Морено, вероятно са вече нарязани или изгорени.
- Криминолозите идват ли?
- Повиках екип от Куинс. Ще пристигнат всеки момент.
Сакс имаше някои основни криминологични пособия в багажника си. Върна се до колата и навлече светлосиния гащеризон и шапката за коса. Трябваше да се залавя за работа. Всяка минута забавяне можеше да навреди на уликите.
Всяка изминала минута увеличаваше вероятността чудовището, извършило престъплението, да се измъкне.
Оглед на местопрестъплението.
Облечена като хирург, Амелия Сакс обикаляше апартамента на Лидия Фостър по класическия начин в криминологията, като в мрежа: крачка по крачка от стена до стена, завъртане, стъпка встрани и връщане обратно. Направиш ли така, покриваш същия участък по същия начин, обаче перпендикулярно на предишния си обход.
Този начин за оглед на местопрестъпление отнемаше много време, но и беше най-обстойният. Така Райм претърсваше местопрестъпленията си, така настояваше да работят и хората, с които си сътрудничеше.
Претърсването е вероятно най-важната част от изследването на местопрестъплението. Снимките, видеозаписите и скиците са важни. Маршрутите за влизане и излизане, местата на гилзите, пръстовите отпечатъци, петната от сперма, кървавите пръски. Обаче целта на обработването на всяко местопрестъпление е намирането на ключовата следа. Мерси, мосю Локар. Докато обикаляш местопрестъплението, трябва да отвориш всичките си сетива за мястото, да миришеш, да слушаш, да докосваш и, разбира се, да гледаш. Безмилостно да сканираш всичко.