И точно това правеше в момента Амелия Сакс.
Не си въобразяваше, че криминологията ѝ се удава естествено. Не беше учен. Съзнанието ѝ не правеше смайващите изводи, които толкова бързо хрумваха на Райм. Обаче едно от нещата, които работеха в нейна полза, беше нейната емпатия.
Когато започнаха да работят заедно, Райм забеляза у нея умение, което самият той не притежаваше: способността ѝ да прониква в съзнанието на извършителя. Когато тя обхождаше местопрестъплението, Амелия всъщност мислено се превръщаше в убиеца, изнасилвана, похитителя или крадеца. Това беше мъчително, изтощително усилие. Но ако се получеше, тя се досещаше за места, които да изследват и за които на обикновения криминалист не би му хрумнало, за скривалища, за невероятни входове и маршрути за бягство, за наблюдателни пунктове.
Там тя намираше улики, които иначе биха останали скрити завинаги.
Пристигнаха криминолозите от Куинс, но както и преди, тя свърши предварителната работа сама. Човек би предположил, че колкото повече хора претърсват, толкова по-качествено го правят, но това важи само за обширна територия като например свързаната с масови престрелки. На обичайното местопрестъпление самотният изследовател по-малко се разсейва - и знае, че няма кой да поправи грешката му, ако пропусне нещо, затова се съсредоточава още повече.
И още едно азбучно правило за огледа на местопрестъплението: имаш един-единствен шанс да откриеш ключова улика. Не можеш да се върнеш и да опиташ отново.
Докато обикаляше апартамента, където се намираше трупът на Лидия Фостър с отметната назад глава и завързан за един стол, Сакс усети силно желание да поговори с Райм, да му разказва какво вижда, мирише и мисли. Отново, както и докато обхождаше мястото на взрива в „Джава Хът“, сърцето ѝ се смрази от празнотата, че не чува гласа му. Райм беше само на хиляда и петстотин километра, а сякаш беше престанал да съществува.
Тя неволно си помисли отново за операцията, насрочена за края на месеца. Не искаше да мисли за това, но не можеше да се контролира.
Ами ако той не издържи?
Сакс и Райм живееха на ръба - тя с живота си на висока скорост и изпълнен с опасности, той заради физическото си състояние. Възможно беше тъкмо заради риска съвместният им живот да е по-наситен, а връзката им - по-силна. И тя го приемаше през повечето време. Обаче сега, когато Райм беше заминал, а Сакс оглеждаше много трудно местопрестъпление с извършител, който е добре осведомен за нея, тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че само един изстрел, само един удар на сърцето може да дели двамата от това да останат сами завинаги.
„Стига толкова! - помисли си рязко Сакс. А вероятно дори го каза на глас. Не беше сигурна. - Залавяй се за работа!“
Амелия обаче установи, че емпатията ѝ не се проявява, не и на това местопрестъпление. Докато обикаляше стаите, се почувства блокирана. Като писателка или художничка, която не намира вдъхновение. Идеите просто не ѝ хрумваха. Първо, нямаше никаква престава кой е убиецът. Последните данни бяха объркващи. Човекът, извършил това, не беше снайперистът. Но кой беше тогава?
Другата причина да не успява да усети връзка, беше, че не проумява какъв е мотивът на неизвестния извършител. Ако той искаше да елиминира свидетеля и да затрудни разследването, защо беше прибегнал до ужасните мъчения, до прецизните наранявания с ножа? Разрезите, които беше направил наглед съвсем нехайно? Сакс установи, че се разсейва, докато гледа ивиците кожа на пода под стола, за който беше вързана Лидия. Кръвта.
Какво искаше той?
Може би, ако Райм говореше в ухото ѝ, ако оглеждаха заедно местопрестъплението по радиото и с видеовръзка, нещата щяха да са различни и тя щеше да получи прозрение.
Обаче него го нямаше и психиката на убиеца ѝ убягваше.
Самият оглед не отне много време. Какъвто и да беше мотивът му, убиецът на Лидия Фостър беше внимателен - действал беше с гумени ръкавици. Личеше си по гънките по някои петна от кръв, където беше докосвал тялото, докато бе рязал кожата. Беше внимавал да не стъпва в кръвта, така че нямаше видими следи от обувките му, а оглед на частта от пода извън килима с електростатична пръчка не показа латентни следи. Тя събра уликите - няколко разписки и лепящи листчета от джоба на джинсите, окачени на вратата на банята. Обаче това бяха всички документални улики, които успя да изнамери. Огледа тялото и отново обърна внимание на страховитите рани - малки, но прецизни, докато неизвестният извършител беше смъквал кожата от пръстите на жената. Единствената фатална рана беше в гърдите. Край разреза имаше синини, като че ли той силно беше притискал плътта, за да намери откъде да проникне до сърцето, без да се натъква на кост.