Тези яйца обаче бяха разбити точно както трябва - небрежно и без никаква течност, - а после бяха приготвени на нужната топлина, прясно нарязаният пелин, ситен лук и копър бяха поръсени точно когато трябва, нито секунда по-рано. Готовото ястие беше жълто, кафяво и бяло, с коричка отвън и нежно меко отвътре.
Въпреки храната обаче Суон започваше да губи търпение с Амелия Сакс.
Тя от часове стоеше в къщата на Линкълн Райм. Беше преодоляла проблема с телефоните и през няколко часа сменяше предплатени карти - изглежда вече всички от екипа използваха такива, а освен това имаше сигнално устройство на стационарния си телефон, което той нямаше как да елиминира, без да проникне физически до централния превключвател.
Но след като тя беше главен следовател, рано или късно трябваше да се покаже.
Той се замисли за партньора ѝ Райм. Ето това вече беше пречка. Близо две хиляди долара беше струвало на организацията му да елиминира този човек, болногледача му и другото ченге заедно с бахамския полицай. Обаче познатите му от дока бяха провалили работата. Попитаха Суон дали иска да опитат пак, но той им каза да се омитат от острова. Щеше да е много трудно да бъдат проследени до Суон и до шефа му, но все пак беше възможно.
Не се съмняваше, че ще има и друга възможност да елиминира Райм. Той не се придвижваше достатъчно бързо, за да избяга от японския му нож. Суон беше проучил състоянието на Райм - квадриплегия - и беше узнал, че криминалистът няма никаква чувствителност в по-голямата част от тялото си. Суон беше заинтригуван от представата как този мъж стои неподвижно, гледа как някой бели кожата на лицето му и бавно кърви до смърт, без да усеща болка.
Каква интересна идея - да накълцаш едно същество, докато е още живо. Любопитно. Ще трябва да...
А, ето я красивата Амелия.
Не идваше от очакваната от него посока - Г-образната задънена уличка за доставки зад къщата, където беше паркиран нейният форд „Торино“. Явно беше излязла през главния вход, който гледаше към Сентрал Парк Уест. Сега вървеше на запад по тротоара, от отсрещната страна на ресторанта.
Той се надяваше да я спипа в задънената уличка - в момента там нямаше много минувачи, запътили се към работните си места. Беше само въпрос на време да я хване сама.
Суон старателно изтри приборите и чашката си за кафе, за да размаже отпечатъците. Плати, като пъхна банкнота от пет и от десет долара под чинията, вместо да занесе бележката до касата. Беше получил дребните банкноти от един хотелски консиерж в другия край на града, защото банкнотите от банкомати често са проследими и той предпочиташе да осъществява микропране на пари, като оставя щедри бакшиши, но не прекалено.
След това излезе и се качи в нисана си.
Наблюдаваше Сакс през предното стъкло. Беше бдителна и зорко се озърташе, но не към него - само към места, откъдето можеше да я нападне някой. Интересно - вдигна поглед и нагоре.
„Не се тревожи - мислено ѝ каза Суон, - куршумът няма да дойде оттам.“
Докато вадеше ключовете на колата от якето си, то се повдигна и той забеляза пистолета ѝ под него.
Запали колата си едновременно с нея, за да прикрие шума от втория двигател.
Колата на Сакс се отлепи от тротоара и той я последва.
Съжаляваше само, че за нея беше отреден куршум. Настоящата рецепта не му позволяваше да обработи копринената ѝ кожа със своя нож „Кай Шун“.
50.
Майкъл Поатие разговаряше с управителя на „Саут Коув“.
- Но, господин полицай, мислех, че знаете - каза високият къдрав мъж с много хубав бежов костюм. По розовото му от слънцето чело се бяха врязали дълбоки бръчки. Акцентът му беше леко британски.
- Какво да знам? - промърмори Поатие.
- Вие ми казахте, че мога да разпечатам стаята и да я почистя, да поправя щетите.
- Аз ли? Не съм казвал подобно нещо.
- Не, не вие, но някой от отделя ви. Обадиха се да ми кажат, че местопрестъплението е свободно. Не помня името на човека.
- Обадил се е? - намеси се Райм. - Не е дошъл лично, така ли?
- Не, обади се по телефона.
- Кога се случи? - попита криминалистът с въздишка.
- В понеделник.
Поатие се извърна и погледна смаяно Райм.