Обърна на страницата „Метрополия“ и се усмихна иронично, щом прочете за преждевременната смърт на учен от неговия роден град.
— Здравейте — поздрави глас.
Конър погледна към добре облечен млад мъж, застанал на опашката зад него.
— Здрасти — отвърна той кратко, преди отново да се върне към вестника.
Не искаше да бъде въвлечен в ненужен разговор с някого, който по-късно може да бъде призован като свидетел.
— Казвам се Брад — представи се младежът, подавайки му ръка.
Конър я пое, но не каза нищо.
— Надявам се да си намеря работа на осветителните кули — сподели той. — Ами вие?
— Защо точно на осветителните кули? — запита Конър, без да отговори на въпроса му.
— Защото там стои специалният агент от тайните служби, а аз искам да науча в какво се състои работата му.
— Защо? — отново попита Конър, сгъвайки вестника си.
Това очевидно не бе разговор, който можеше лесно да се прекъсне.
— Смятам да кандидатствам за работа там, след като завърша колежа. Студент съм последна година и искам да се запозная с работата отблизо, преди да реша дали да постъпя в тайните служби, или да стана адвокат. Работата, която никой тук не иска, е да се носи храната на тайните агенти по осветителните платформи. Хората се плашат от големия брой стъпала.
„Общо 172“, помисли си Конър, който бе отхвърлил идеята за осветителните кули не заради стъпалата, а защото нямаше път за измъкване. Брад започна да му разказва живота си и когато Конър стигна до предната част на опашката, вече знаеше в кое училище бе учил Брад като момче, че сега е последна година по криминология в Джорджтаунския колеж — което го накара да се замисли за Меги — и защо все още не е решил дали да постъпи в тайните служби, или да стане адвокат.
— Следващият — чу се глас.
Конър се извърна към човека, седнал зад една сгъваема маса.
— Какво ви остана? — запита Конър.
— Не много — отговори мъжът, гледайки покрития с отметки списък.
— Имате ли нещо, свързано с обслужването на храненето? — попита Конър.
Както Брад, той знаеше точно къде иска да отиде.
— Миене на чинии или сервиране на служителите из стадиона. Това е всичко, което е останало.
— Съгласен съм.
— Име?
— Дейв Кринкъл — изрече Конър.
— Документи за самоличност?
Конър подаде шофьорска книжка. Мъжът попълни данните, някакъв фотограф направи моментална снимка, която секунди по-късно бе ламинирана в пропуска.
— Добре, Дейв — служителят му го подаде и обясни, — с това тук можеш да ходиш навсякъде по стадиона, с изключение на района с повишена охрана, където са местата за изпълнителната власт, клубните ложи и сектора на ВИП, но и без това няма да има нужда да отиваш там.
Конър кимна и закачи пропуска на пуловера си.
— Обади се в стая 47, непосредствено под блок Х.
Конър тръгна наляво. Знаеше точно къде се намира стая 47.
— Следващият.
Преминаването през трите проверки за безопасност, включително магнитомера, му отне доста повече време, отколкото предишния ден, тъй като сега дежуреха хора от тайните служби, а не наети полицаи. Веднъж влязъл в стадиона, той тръгна полека по вътрешната алея, покрай музея и под червеното знаме с надпис „ПРИВЕТ, ПОБЕДА“, докато стигна до стълбище, където имаше табела: „Стая 47. Сектор хранене“ и една стрелка сочеше надолу. Вътре, в малко помещение в долната част на стълбището, той видя дузина мъже да се мотаят. Всички изглеждаха така, сякаш обстановката им е позната. Позна един-двама, които бяха на опашката пред него. Останалите имаха вид на много закъсали и явно се нуждаеха от пари в брой.
Той седна в ъгъла и пак разтвори вестника си, препрочитайки предварителните прогнози за следобедния мач. Тони Корнхейсър смяташе, че ще е истинско чудо, ако „Редскинс“ бият „Пакърс“ — най-добрия тим в страната. Всъщност, той предвиждаше разлика от няколко гола. Конър се надяваше на съвсем друг резултат.
— Добре — прозвуча властен глас, — моля за внимание!
Конър погледна нагоре и видя огромен мъж, облечен като готвач. Беше към петдесетте, с огромна двойна брадичка и вероятно тежеше над 125 килограма.
— Аз съм шефът по обслужване на храненето — заяви той — и, както можете да видите, олицетворявам професията в целия й блясък.