Той разгледа ударника внимателно.
— Смятам да го сложа върху поставка на бюрото си в Кремъл. — Пусна парчето метал в джоба си. — Речта, която ще произнеса тази вечер, дадена ли е на пресата?
— Да, господин президент — отговори незабавно Титов. — Пълна е с обичайните баналности. Можете да бъдете сигурен, че нито дума от нея няма да бъде отпечатана.
— А какво става със „спонтанната ми реакция“, след като Фицджералд бъде убит?
— Също е тук, господин президент.
— Добре. Прочети ми нещо от нея — помоли Жеримски, облягайки се назад.
Титов извади една папка от куфарчето до себе си и започна да чете изписан на ръка лист: „В деня на моето избиране президентът Лоурънс ми се обади по телефона в Кремъл и ме покани лично да посетя страната му. Приех поканата с искрена радост. Но какво се случи? Протегнатата ми ръка не бе посрещаната с маслинена клонка, а с пушка, насочена право в сърцето ми. И то къде? В посолството на моята страна. Сега разбирам, че спусъкът бе дръпнат от офицер на ЦРУ. Ако не беше моят късмет…“.
— Бивш офицер — прекъсна го Жеримски.
— Реших, че е по-благоразумно — обясни Титов, вдигайки поглед от бележките си, — да направите подобна грешка, дори да я повторите. По този начин никой няма да предположи, че винаги сте знаели какво става. В Америка имат манията да виждат навсякъде заговори.
— С удоволствие бих разпалил параноята им — заяви Жеримски. — Дълго след като Лоурънс бъде свален от поста си, аз искам американците да пишат множество дебели книги за моята роля в разрива на отношенията между двете страни. Управлението на Лоурънс ще се споменава като бележка под линия, когато се пише историята за възкресяването на руската империя през моето президентство.
Той се усмихна на Титов.
— И след като постигна това, няма повече да се говори за избори, защото ще остана на власт до мига, в който умра.
Конър погледна часовника си. Бе девет петдесет и шест. Натисна бутона на асансьора и веднага чу шума на машината, която бавно пое от седмо ниво.
Оставаха още тридесет и четири минути, преди стадионът да започне да се пълни, макар Конър да знаеше, че ще измине известно време, докато тълпата премине през тридесетте магнитомери и другите проверки. Но той се придържаше към стриктната си програма повече от всеки друг на стадиона. Четиридесет и седем секунди по-късно той взе таблата и натисна бутона, за да извести на персонала в сутерена, че я е получил. Конър премина бързо по коридора на седмия етаж, покрай свързващата платформа, и стигна до вратата с надпис „Вход забранен“. Държеше таблата с една ръка, а с другата превъртя ключа и се вмъкна вътре. Сетне включи осветлението и закрачи по закритата алея към задния вход на видеоекрана. Отново хвърли поглед към часовника си — осемдесет и три секунди. Твърде много, но от друга страна, тъй като последният път ще бъде без поднос, ще е възможно да завърши цялото упражнение, от покрива до сутерена за по-малко от две минути. Ако всичко върви по плана, щеше да е извън стадиона и на път към летището, преди да блокират пътищата.
Конър почука на вратата. След няколко секунди отвори висок, едър мъж, силуетът му се очертаваше в правоъгълника от светлина.
— Донесох ви закуската — усмихна се сърдечно Конър.
— Чудесно — отвърна снайперистът. — Защо не влезете да ми правите компания?
Той взе сандвич с пастърма от таблата и Конър го последва по тясната платформа от стомана зад огромния екран, съставен от 786 телевизора. Агентът от тайните служби седна и захапа сандвича си. Конър крадешком огледа внимателно пушката му.
Видеоекранът бе на три етажа, един над платформата и един под нея. Конър постави таблата до офицера, седнал по средата на стъпалата, водещи към долната рампа. Агентът се интересуваше много повече от диетичната си кола, отколкото от шарещия поглед на Конър.
— Впрочем — обади се той — казвам се Арни Купър.
— Дейв Кринкъл — представи се Конър.
— Е, колко трябваше да платиш за привилегията да прекараш следобеда с мен? — попита усмихнато Арни.
Хеликоптерът се приземи на летището в североизточната част на стадиона и една лимузина плавно се приближи, преди стълбичката да докосне земята. Лоурънс и Лойд се появиха, президентът се обърна да помаха на събиращата се тълпа, а после седна в очакващата го кола. Изминаха четиристотинте метра до стадиона за по-малко от минута, прелитайки през постовете, без да спират. Джон Кент Куке, президентът на „Редскинс“, ги очакваше на входа на стадиона, за да ги поздрави.