— Американците наричат това „неустоим чар“ — беше му обяснил Титов.
Жеримски си даваше сметка, че точно този чар, така щедро разпръскван наоколо, щеше да увеличи ужаса, който бе подготвил за тази вечер.
Вече можеше да чуе как гостите разказват на представителите на пресата: „Държеше се спокойно и весело, особено към президента, когото наричаше скъп и близък приятел и се обръщаше към него на малко име“. За Лоурънс гостите щяха да си припомнят, че не бе показвал същата топлота, а бе малко студен в държанието си към руския гост.
След представянето Джон Куке почука с лъжица по масата.
— Извинете, че прекъсвам подобно приятно събитие — започна той, — но времето напредва, а това вероятно ще е единствената възможност в моя живот да говоря пред двама президенти.
Разнесе се смях.
— Да започваме.
Той сложи очилата си и започна да чете от лист, който му връчи неговият секретар по връзки с обществеността:
— В единадесет и двадесет ще придружа двамата президенти до южния вход на стадиона, а в единадесет тридесет и шест ще ги въведа на игрището.
Вдигна поглед.
— Уредил съм оглушително посрещане — каза той с усмивка.
Рита също се засмя, само че малко височко.
— Когато стигнем до центъра на игрището, ще представя президентите на двамата капитани, те от своя страна ще ги представят на своите помощник-капитани и треньорите. После президентите ще бъдат представени на официалните лица, които ще присъстват на мача.
— В единадесет и четиридесет всички ще се обърнат с лице към западния сектор, където оркестърът на „Редскинс“ ще изсвири първо руския национален химн, а след кратка пауза и американския.
Точно в единадесет четиридесет и осем нашият почетен гост, президентът Жеримски, ще хвърли сребърен долар. След това ще изведа двамата господа от игрището и ще ги доведа тук, където, надявам се, всички ще наблюдават как „Редскинс“ ще победи „Пакърс“.
Двамата президенти се засмяха.
Куке погледна към гостите, усмихвайки се с облекчение, че първата част от изпитанието му е приключила. После попита:
— Имате ли някакви въпроси?
— Да, Джон. Имам един въпрос — обади се Жеримски. — Не обясни защо ще хвърлям монетата.
— Защото капитанът, който отгатне дали е ези или тура, открива играта.
— Каква чудесна идея — възкликна Жеримски.
Колкото повече време минаваше, толкова по-често Конър поглеждаше часовника си. Не му се искаше да стои вътре в „Джъмбо Трон“ нито миг повече, отколкото бе необходимо, но се нуждаеше от време, за да свикне с пушката. Такъв модел не бе използвал от години.
Отново погледна часовника си. Единадесет и десет. Трябваше да изчака още седем минути. Колкото по-нетърпелив ставаш, толкова повече се увеличава рискът да се провалиш.
Единадесет и дванадесет. Замисли се за Крис Джаксън и за неговата саможертва, която му даваше шанс сега да е тук.
Единадесет и четиринадесет. Спомни си Джоан и за жестоката и ненужна смърт, на която я бе осъдил Гутенбърг, само защото бе негова секретарка.
Единадесет и петнадесет. Образите на Меги и Тара се появиха в съзнанието му. Ако успееше този път, може би щяха да заживеят спокойно. Ако се провалеше, надали щеше да ги види отново.
Единадесет и седемнадесет. Конър плъзна вратата на аварийния изход и бавно се измъкна от тясното пространство. Събра сили, преди да провеси крака от гредата и силно я стисна между бедрата си. Отново, без да поглежда надолу, бавно започна да се придвижва към пътеката.
Когато стигна до ръба, той се надигна и стъпи. Хвана се за парапета и няколко секунди остана неподвижен, за да се успокои. След това направи серия упражнения, за да раздвижи схванатите си стави.
Единадесет и двадесет и седем. Дълбоко пое въздух и отново преповтори наум плана си. Бързо тръгна към видеоекрана, спирайки единствено, за да вдигне празната кутийка от кока-кола, която бе оставил на стъпалото.
Почука силно на вратата. Без да чака отговор, той я отвори, влезе и извика, опитвайки се да надвие шума от вентилационната система:
— Аз съм.
Арни надникна над ръба, в дясната си ръка държеше пистолет.
— Изчезвай! — извика той. — Казах ти да не идваш, докато президентите са на игрището. Извади късмет, че не те надупчих.