— Извинявай — опита се да го успокои Конър. — Просто се сетих колко е горещо тук горе и ти донесох още една кола.
Той подаде нагоре празната кутия и Арни се наведе, за да я вземе със свободната си ръка. Когато пръстите му я докоснаха, Конър я пусна, сграбчи с всичка сила китката му и го дръпна надолу.
Арни изпищя ужасено, падна и удари главата си на металния под. Пушката му се плъзна встрани.
Конър скочи върху противника си, преди той да успее да се изправи. Когато Арни повдигна глава, Конър го удари от лявата страна на челюстта, сетне грабна белезниците, които висяха на колана му и ги щракна върху китките. По-скоро усети коляното, което се бе насочило към чатала му, но се измести бързо наляво и почти успя да избегне удара. Когато Арни се опита да се изправи на крака, Конър го удари още веднъж, този път в носа. Конър чу изхрущяването на костта, а по лицето на Арни потече кръв. Краката му се подкосиха и той се отпусна на пода. Конър отново го атакува и когато Арни се опита да се надигне, той го удари по дясното рамо. Този път той се сгромоляса на пода и остана неподвижен.
Конър разкъса дългата бяла престилка, свали бързо ризата, вратовръзката, панталоните, чорапите и шапката. Хвърли ги на купчина в ъгъла, сетне отключи белезниците на Арни и бързо съблече униформата му. Когато я облече откри, че обувките са два номера по-малки и че панталоните са му къси. Нямаше друг избор, освен да обуе отново чорапите си и спортните си обувки, които поне бяха черни. Не смяташе, че в хаоса, който се канеше да предизвика, някой би си припомнил, че агент от тайните служби не е носил униформени обувки.
Конър взе вратовръзката си от купчината с дрехи в ъгъла и здраво завърза глезените на Арни. Вдигна мъжа, който бе в безсъзнание, подпря го на стената, обви ръцете му около една желязна греда, която минаваше по ширината на „Джъмбо Трон“ и щракна белезниците. Накрая извади носната си кърпа, смачка я на топка и я натика в устата на Арни. Горкият кучи син, нямаше да се чувства добре няколко дни. Малка компенсация за него щеше да бъде загубата на онези няколко излишни килограма, за които му натякваха началниците.
— Нищо лично, приятелю — каза Конър.
Когато стигна до вратата, той си сложи шапката и слънчевите очила на Арни и вдигна пушката — М-16, както бе предположил. Не му харесваше кой знае колко, но щеше да свърши работа. Бързо се изкачи по стъпалата до площадката на втория етаж, където Анри бе стоял на пост, вдигна бинокъла и през процепа между панела и видеоекрана започна да разглежда тълпата долу.
Единадесет и тридесет и две. Бяха изминали три минути и тридесет и осем секунди откакто Конър бе влязъл. Беше си отпуснал четири минути за тази акция. Започна да диша дълбоко и равномерно. Неочаквано чу глас зад себе си.
— „Херкулес 3“.
Отначало не можа да осъзнае откъде идва звукът, но се сети за малкия радиопредавател, прикачен към колана на Арни. Бързо го откачи от там.
— „Херкулес 3“ слуша.
— За минута си помислих, че сме загубили връзка, Арни — казаха от специалните служби. — Всичко наред ли е?
— Да — отвърна Конър. — Просто отидох да пусна една вода. Помислих си, че е по-добре да не го правя над тълпата.
— Правилно — разсмя се Брайтуайт. — Продължавай да оглеждаш своя район. След малко „Червената светлина“ и „Водопада“ ще излязат от игрището.
— Тъй вярно — потвърди Конър с акцент, за който майка му би го наказала.
Линията прекъсна.
Единадесет и тридесет и четири. Огледа стадиона. Почти всички червени и жълти седалки бяха заети. Опита се да не се разсейва от краката на мажоретките на „Редскинс“, които се вихреха точно под него.
Когато отборите излязоха от тунела в южния край на игрището, по стадиона се понесе рев. Състезателите тичаха бавно към центъра, а тълпата започна да скандира: „Ура за Редскинс“.
Конър вдигна бинокъла на Арни и погледна към осветителните кули над стадиона. Почти всички агенти гледаха към тълпата долу, дебнеха и за най-малкия признак за нещо нередно. Никой от тях не проявяваше интерес към посоката, откъдето щеше да дойде изстрелът. Конър забеляза младия Брад, който гледаше с бинокъл надолу към северния сектор, проверявайки го ред по ред. Момчето изглеждаше на седмото небе от щастие.
Конър се извърна и спря погледа си върху капитаните, застанали един срещу друг.