— Как я намерихте? — попита Лоурънс.
— Беше в купчината дрехи, които Фицджералд е оставил във видеоекрана — обясни специалният агент Брайтуайт. — В задния джоб на джинсите му.
— Колко души са я чули? — запита Лойд, опитвайки се да прикрие тревогата си.
— Само ние тримата в тази стая, сър — отвърна Брайтуайт. — Щом я изслушах, веднага се свързах с вас. Дори не съм информирал шефа си.
— Благодарен съм ти за това, Бил — увери го президентът. — Но какво ще кажеш за хората, които са станали свидетели на инцидента в стадиона?
— Освен мен, само пет души знаят за случилото се и мога да гарантирам за тяхната дискретност — обясни Брайтуайт. — Четирима от тях работят при мен от десет и повече години и знаят достатъчно тайни, за да компрометират последните четирима президенти, да не говорим за половината конгресмени.
— Всъщност някой видя ли Фицджералд? — попита Лойд.
— Не, сър. Двамата агенти, които претърсиха „Джъмбо Трон“ веднага след инцидента, не откриха никакви следи от него, освен купчина дрехи, много кръв и един от моите хора, закопчан с белезници за една греда. След като изслушах касетата, се разпоредих да няма писмен или устен доклад за случая.
— Ами мъжът, който е висял на гредата? — попита президентът.
— Дадох му един месец отпуск по болест. Просто е загубил опора и се е плъзнал по корниза на сградата.
— Спомена за пети човек — подсети го Лойд.
— Да, сър, студент от колежа, който бе горе с нас на осветителната кула.
— Откъде можеш да си сигурен, че няма да проговори? — полюбопитства Лойд.
— Молбата му да постъпи в тайните служби е на бюрото ми — съобщи капитанът. — Смятам, че се надява да бъде назначен в моя отдел, веднага щом приключи с изпитите.
Президентът се усмихна и попита:
— А куршумът?
— След срещата разкопахме цялото игрище — отговори Брайтуайт и подаде на президента сплескано парче метал.
Лоурънс се надигна от бюрото си и се загледа през прозореца. Над Капитолия бе паднал здрач. Втренчи се в моравата, докато размишляваше за онова, което щеше да каже.
— Важно е да осъзнаеш едно нещо, Бил — накрая изрече той. — Гласът на касетата определено звучи като моя, но никога не съм предлагал на никого да убива Жеримски, или който и да било друг.
— Не се съмнявам в това, господин президент, иначе нямаше да съм тук. Но аз също искам да бъда откровен с вас. Ако някой от тайните служби бе разбрал, че точно Фицджералд е бил в „Джъмбо Трон“, вероятно щяха да му помогнат да избяга.
— Що за човек е този, който може да внуши такава лоялност? — възкликна Лоурънс.
— Във вашия свят навярно това е Ейбрахам Линкълн — обясни Брайтуайт. — В нашия — Конър Фицджералд.
— Бих искал да се запозная с него.
— Ще бъде трудно, сър. Дори да е жив, изглежда е изчезнал от лицето на земята. Не бих искал кариерата ми да зависи от неговото арестуване.
— Господин президент — намеси се Лойд, — закъснявате вече със седем минути за вечерята в руското посолство.
Лоурънс се усмихна и се ръкува с Брайтуайт.
— Още един добър човек, за когото не мога да кажа на американския народ — усмихна се горчиво той. — Предполагам, че пак ще сте дежурен тази вечер.
— Да, сър. Назначен съм да отговарям за сигурността по време на визитата на президента Жеримски.
— Тогава ще се видим по-късно, Бил. Ако научиш нещо ново за Фицджералд, бих желал да го чуя веднага.
— Разбира се, сър. — Брайтуайт се обърна и напусна кабинета.
Лоурънс и Лойд тръгнаха мълчаливо към южната част, където ги очакваха девет лимузини със запалени мотори. Веднага щом президентът седна на задната седалка в шестата кола, той се обърна към Анди:
— Къде може да е той сега, Анди?
— Нямам представа, сър. Но ако имах, сигурно щях да се присъединя към хората на Брайтуайт и да му помогна да избяга.
— Защо някой като него не оглавява ЦРУ?
— Можеше да е така, ако Джаксън бе жив.
Лоурънс се обърна да погледне през прозореца. Нещо го измъчваше откакто бе напуснал стадиона, но когато моторизираният ескорт мина през вратите на руското посолство, все още не бе дошъл до никакво заключение.
— Защо изглежда толкова ядосан? — учуди се Лоурънс, забелязвайки Жеримски нервно да крачи пред посолството.