Той стана и напусна залата. Жеримски проследи с поглед всяка негова стъпка.
Лоурънс слезе по дървената стълба, мина през парадния вход на посолството и бързо скочи на задната седалка на третата кола.
Лойд и шофьорът стояха до лимузината, заобиколена от дузина агенти на тайните служби, които се оглеждаха във всички посоки.
— Бил, има един човек, който със сигурност знае къде е скривалището на Фицджералд, ако той все още е на стадиона. Намери Пъг Уошър, и мога да се обзаложа, че ще откриеш и Фицджералд.
След няколко минути президентът отвори вратата на колата и излезе.
— Добре, Анди — измърмори той, — да се връщаме, преди да са открили с какво се занимаваме.
— А с какво се занимаваме? — попита Лойд, следвайки президента по стълбите.
— После ще ти кажа — отвърна Лоурънс, влизайки в балната зала.
— Но, сър, все пак трябва да…
— Не сега — сряза го Лоурънс, заемайки мястото си до съпругата на посланика, като се усмихваше извинително.
— Открихте ли я? — запита тя.
— Какво да открия?
— Вашата реч — напомни му госпожа Петровска, докато Лойд поставяше една папка между тях.
— Разбира се — каза Лоурънс, потупвайки папката. — Впрочем, Олга, как е дъщеря ви? Наташа се казваше, нали? Още ли изучава Фра Анджело във Флоренция?
Той отново посегна към ножа и вилицата.
Президентът погледна към Жеримски, в този миг сервитьорите отново се появиха, за да отнесат чиниите. Той остави приборите си, взе някакво твърдо хлебче, тънко намазано с масло, и се заслуша в разказа за първата година от следването на Наташа Петровска във Флоренция. Не можеше да не забележи, че руският президент става все по-нервен, колкото повече наближава времето за речта му. Веднага предположи, че Жеримски ще произнесе още една от неговите непредвидими и бомбастични речи. Тази мисъл му развали апетита и той не дояде суфлето от малини.
Когато Жеримски най-после се изправи, за да поздрави гостите си, дори най-ревностните му привърженици бяха принудени да признаят, че думите му са банални. Хората, които го наблюдаваха особено внимателно, се учудиха защо се обръща предимно към голямата статуя на Ленин, поставена на балкона над балната зала. Лоурънс помисли, че вероятно е нова, тъй като би могъл да се закълне, че тази скулптура липсваше на прощалната вечеря на Борис.
Очакваше Жеримски отново да се спре на темата от посланието си към Конгреса от предишния ден, но той не го направи. За облекчение на Лоурънс, той се придържаше стриктно към учтивия текст, който бе изпратен в Белия дом този следобед. Лоурънс погледна към собственото си слово, обсъдено набързо с Анди в колата. Той бе надраскал няколко предложения по полетата, но нямаше никакви остроумни фрази, нито запомнящи се абзаци в цялата реч. Но в интерес на истината, Анди бе зает през целия ден.
— Разрешете ми да завърша, като изкажа благодарността си към американския народ за гостоприемството и топлото посрещане, което получих навсякъде по време на моята визита във великата ви страна, особено от господин президента, Том Лоурънс.
Аплодисментите, които се разнесоха след речта, бяха толкова силни и продължителни, че Лоурънс вдигна очи от бележките в папката. Жеримски отново бе застанал неподвижно, загледан в статуята на Ленин. Чакаше аплодисментите да затихнат, преди да си седне на мястото. Не изглеждаше никак доволен, което не изненада Лоурънс, тъй като по негово мнение речта бе приета далеч по-великодушно, отколкото заслужаваше.
Лоурънс се изправи да отговори. Неговата реч бе приета с любезен интерес, но едва ли — с ентусиазъм. Той завърши с думите:
— Нека се надяваме, Виктор, че това е само първото от множеството посещения, които ще направите у нас. От името на всички гости, пожелавам ви утре добър полет за дома.
Лоурънс мислеше, че две лъжи в едно изречение е малко прекалено дори за политик, и му се искаше да бе намерил време да прочете текста предварително. Седна след почтително ръкопляскане, но това бе нищо в сравнение с овациите, които получи Жеримски за също толкова баналната си реч.
След като сервираха кафето, Жеримски стана от мястото си и отиде до двойните врати в отдалечения край на залата. Скоро той започна да се сбогува на висок глас, давайки ясно да се разбере, че желае гостите да напуснат помещението колкото е възможно по-бързо.
Малко след като няколко часовника в посолството биха десет часа, Лоурънс се изправи и бавно се запъти към домакина си. Но подобно на Цезар на Капитолия, непрекъснато го спираха различни граждани, желаещи да се докоснат до крайчеца на императорските одежди. Когато най-после стигна до вратата, Жеримски му се поклони леко, преди да го придружи по стълбището до първия етаж. Тъй като руснакът не проговори, Лоурънс се загледа в статуята, изобразяваща Христос на кръста, поставена на първата площадка. Сега, когато бе с гръб към Ленин, той се учуди как ли е оцелял Христос. В долната част на каменното стълбище той се обърна, за да махне на домакина си, но Жеримски вече се бе скрил вътре в посолството. Ако си бе направил труда да изпрати Лоурънс навън, щеше да види агентите от специалните тайни служби, които го чакаха да се качи в лимузината си.