Брайтуайт не каза нищо, докато вратата не се затвори.
— Бяхте прав, сър.
Първия човек, когото Жеримски видя, когато се върна в посолството, бе посланикът. Негово Превъзходителство се усмихна многообещаващо.
— Тук ли е Романов? — изрева Жеримски, неспособен да крие гнева си нито миг повече.
— Да, господин президент — отвърна посланикът, догонвайки своя лидер. — Той…
— Доведи го при мен незабавно.
— Къде да ви намеря?
— Там, където бе вашият кабинет.
Петровски забързано се отправи в обратната посока.
Жеримски тръгна по дългия мраморен коридор, едва задържайки крачката си, отвори вратата на кабинета на посланика с един удар с юмрук. Първото нещо, което видя, бе пушката, поставена върху бюрото. Той седна на големия кожен стол, на който обикновено се настаняваше посланикът.
Докато нетърпеливо чакаше пристигането му, вдигна пушката и започна да я изучава внимателно. Загледа се в барабана, където куршумът си стоеше все още на мястото. Когато допря приклада до рамото си, усети перфектния баланс на оръжието и за пръв път осъзна защо Фицджералд бе готов да прелети половин Америка, за да открие пушка като тази.
Тогава забеляза, че ударникът е сменен.
Жеримски чу забързаните стъпки на двамата мъже по мраморния коридор. Непосредствено преди да стигнат до кабинета, той свали пушката в скута си.
Те почти се втурнаха в стаята. Жеримски безцеремонно им посочи два стола от другата страна на бюрото.
— Къде е Фицджералд? — кресна той, преди Романов да успее да седне. — Уверихте ме в тази стая, че той ще бъде тук в четири днес следобед. „Нищо няма да се обърка“, похвалихте се вие. Това са точните ви думи.
— Такова бе нашето споразумение, когато разговарях с него малко след полунощ, господин президент.
— Е, какво се случи между полунощ и четири часа?
— Когато хората ми го придружиха до града рано тази сутрин, шофьорът бил принуден да спре на един светофар. Фицджералд скочил от колата, побягнал към другата страна на пътя и се хвърлил в някакво минаващо такси. Преследвали са таксито до летище Дълес, но когато са го настигнали пред входа на летището, се оказало, че Фицджералд не е бил в него.
— Истината е, че сте му позволили да избяга — сърдито коментира Жеримски. — Ето това се е случило!
Романов сведе глава и не отвърна нищо. Гласът на президента се сниши до шепот:
— Доколкото знам в мафията си имате кодекс — каза той, щраквайки задната част на цевта, — тези, които се провалят при изпълнение на договор ги чака смърт.
Романов погледна с ужас към Жеримски, който вдигна пушката и я насочи в гърдите му.
— Така ли е, или не? — тихо запита президентът.
Романов кимна. Жеримски се усмихна на мъжа, който бе приел присъдата на собствения си съд, и спокойно натисна спусъка. Куршумът разкъса гърдите на Романов на сантиметър под сърцето, силата на удара отхвърли отпуснатото му тяло към стената, където се задържа минута-две, преди да се смъкне на килима. Частици от мускули и кости се бяха разлетели във всички посоки. Стените, килимът, костюмът на посланика и бялата му плисирана риза бяха опръскани с кръв.
Жеримски бавно се извърна, заставайки лице срещу лице с бившия си пратеник във Вашингтон.
— Не, не — извика Петровски и падна на колене. — Ще си подам оставката, ще я подам.
Жеримски натисна спусъка втори път. Щом чу прещракването, той си спомни, че в цевта имаше само един куршум. Надигна се от стола, на лицето му се изписа разочарование.
— Трябва да дадеш костюма си за чистене — отбеляза той, сякаш посланикът бе изцапал с жълтък ръкава си.