— Разбира се, че не — увери я Тара. — Но изминаха повече от шест месеца откакто…
— Зная, скъпа, но ми трябва още малко време, преди да събера сили да се върна във Вашингтон. Ще се оправя за есенния семестър.
— Защо никога не приемаш покани за неща, които биха ти харесали?
— Какви например?
— Миналата седмица господин Мур те покани на „Фиделио“ в операта, а ти му каза, че имаш друго излизане същата вечер.
— Честно казано, не мога да си спомня какво щях да правя — отвърна Меги.
— Аз мога. Остана в стаята си и чете „Одисей“.
— Тара, Рони Мур е мил човек и не се съмнявам, че каквото и да прави в банката, той го върши добре. Но не е необходимо да прекарва вечерите си с мен и да ми напомня колко много ми липсва баща ти. А още по-малко ми е необходимо аз да прекарвам вечерите си с него, за да ми разказва колко обожавал покойната си съпруга, не помня как й беше името.
— Елизабет — съобщи Стюарт, когато се върна със сутрешната поща. — Всъщност Рони е много мил.
— Не започвай и ти — възкликна Меги. — Време е вие двамата да престанете да се тревожите за обществения ми живот.
Тя постави още по-голям омлет пред Стюарт.
— Трябваше да се оженя за теб, Меги — ухили се той.
— Ти си далеч по-подходящ от повечето мъже, с които се опитваш да ме уредиш — пое закачката тя, потупвайки зет си по главата.
Стюарт се изсмя и започна да подрежда пощата. Повечето писма бяха за него. Той подаде през масата няколко плика на Тара и три — на Меги. Остави своите настрана и се зачете в спортните страници на „Хералд“.
Меги си сипа втора чаша кафе, след което се зае с писмата си. Както винаги, тя разгледа марките, преди да реши кое да отвори най-напред. Две от марките бяха с един и същ портрет на Джордж Вашингтон. Третата бе с колоритна снимка на коала. Първо отвори австралийското писмо. Когато свърши да го чете, тя го подаде на Тара. Колкото повече четеше, толкова по-широка ставаше усмивката на младата жена.
— Много ласкателно — коментира Тара и подаде писмото на Стюарт.
Той бързо го прочете.
— Да, наистина. Как ще отговориш?
— Ще отговоря, че не съм на трудовата борса — отвърна Меги. — Но не преди да открия на кого от вас двамата да благодаря за това.
Тя размаха писмото във въздуха.
— Невинна съм — незабавно се отзова Тара.
— Аз съм виновен — призна Стюарт.
Отдавна беше разбрал, че не си струва да лъже Меги. Тя винаги успяваше да разбере кой я мами.
— Видях рекламата в „Хералд“ и реших, че имаш много добра квалификация за тази работа. Дори ако ме питаш, прекалено добра.
— Носят се слухове, че завеждащият катедрата по приема ще се пенсионира в края на академичната година — каза Тара. — Така че му търсят заместник. Който получи тази работа…
— Сега изслушайте ме, вие двамата — обърна се към тях Меги, докато прибираше чиниите. — Няма да пропусна академичната година, тъй като през август възнамерявам да се върна във Вашингтон и да продължа работата си в Джорджтаун. Университетът на Сидни ще трябва да си намери някой друг.
Тя седна и отвори второто си писмо.
Извади чек за 277 000 долара, подписан от министъра на финансите. „Помощ в пълен размер“, бе обяснено в приложеното писмо, която й се отпускаше във връзка със загубата на съпруга й, офицер от ЦРУ. Можеха ли изобщо да осъзнаят значението на думите „помощ в пълен размер“?
Тя бързо отвори третия плик. Беше го запазила за последно, тъй като познаваше буквите на старата машина и знаеше кой го е изпратил.
Тара бутна с лакът Стюарт.
— Ежегодното любовно писмо от доктор О’Кейси, ако не се лъжа — артистично прошепна тя. — Трябва да призная, впечатлена съм, че е успял да те открие чак тук.
— Аз също — усмихна се Меги. — Поне с него не се налага да се преструвам.
Тя отвори плика.
— Ще ви чакам отвън готови за излизане след час — съобщи Стюарт, поглеждайки часовника си.
Меги го погледна над очилата си за четене и се усмихна.
— Резервирах маса за обяд в кафето на брега.
— О, толкова си властна — промърмори Тара с въздишка на възхищение.
Стюарт се канеше да я удари с вестника по главата, когато Меги възкликна:
— Мили боже!