Двамата я погледнаха смаяно. Никога не я бяха чували да споменава напразно божието име.
— Какво има, мамо? — попита я Тара. — Още ли ти иска ръката, или след толкова години най-после се е оженил за някоя друга?
— Нито едното, нито другото. Предложили са му работа като ръководител на математическия отдел в университета на Ню Саут Уелс и той идва да се срещне със заместник-ректора, преди да вземе окончателно решение.
— Не може и да бъде по-добре — каза Тара. — Все пак той е ирландец, привлекателен е и винаги те е обожавал. И както ти редовно ни напомняш, татко просто е успял да го измести. Какво повече може да искаш?
Настъпи продължителна тишина, преди Меги да отвърне.
— Страхувам се, че това не е напълно вярно.
— Какво искаш да кажеш? — попита Тара.
— Ами истината е, че въпреки че беше привлекателен и прекрасен танцьор, той беше и доста скучен.
— Но ти винаги си ми казвала…
— Зная какво съм ти казала — прекъсна я Меги. — И не е нужно да ме гледаш така, млада госпожо. Убедена съм, че понякога дразниш Стюарт с младия сервитьор от Дъблин, който…
— Майко! Във всеки случай сега той е…
— Какво? — включи се Стюарт.
— … лектор в колежа „Тринити“ в Дъблин — продължи Тара. — Нещо повече, има щастлив брак и три деца. Това е далеч по-значително от всичко, което може да се каже за мнозинството от бившите ти приятелки.
— Така е — призна Стюарт. — Та кажи ми — обърна се той отново към Меги, — кога пристига доктор О’Кейси в Австралия?
Меги разгъна отново писмото и прочете:
— „Отлитам от Чикаго на четиринадесети, пристигам на петнадесети.“
— Но това е днес — отбеляза Стюарт.
Меги кимна, преди да продължи:
— „Ще остана в Сидни една нощ и ще се срещна със заместник-ректора на следващия ден, преди да замина обратно за Чикаго.“
Тя вдигна очи.
— Той ще си тръгне, преди да сме се върнали от уикенда.
— Срамота. След толкова много години, най-после бих искала да видя верния доктор Диклан О’Кейси — заяви Тара.
— И все още можеш — потвърди Стюарт и погледна часовника си. — Кога каца самолетът му?
— В единадесет и двадесет тази сутрин — отвърна Меги.
— Опасявам се, че ще го изпуснем. А не пише къде ще отседне, така че няма начин да се свържем с него, преди да се върне у дома.
— Не се отказвай толкова лесно — упорстваше Стюарт. — Ако тръгнем до десет минути, бихме могли да стигнем на летището навреме. Защо не го поканиш на обяд?
Тара погледна към майка си, която не изглеждаше много ентусиазирана от тази идея.
— Дори да го поканя, той вероятно ще откаже — възрази тя. — Ще е уморен и ще иска да се подготви за срещата си утре.
— Но поне ще си опитала — заключи Тара.
Меги сгъна писмото, свали престилката и се съгласи:
— Права си, Тара. Все пак това е най-малкото, което мога да сторя за него след всичките тези години.
Тя се усмихна на дъщеря си, и бързо излезе от кухнята и изчезна по стълбите за горния етаж.
Отвори гардероба в стаята си и взе любимата си рокля. Не искаше Диклан да гледа на нея като на жена на средна възраст. Това бе пълна глупост, разбира се, защото и двамата бяха оставили младостта си далеч назад. Огледа се критично в огледалото. Резултатът е приемлив, реши тя, като за петдесет и една години. Не беше напълняла, но на челото през последните шест месеца й се бяха появили още една-две бръчици.
Меги слезе по стълбите и забеляза Стюарт да крачи напред-назад по коридора. Знаеше, че колата вече е натоварена и навярно моторът й работеше.
— Хайде, Тара — извика той нагоре по стълбите за трети път.
Тара се появи няколко минути по-късно и нетърпението на Стюарт се изпари в мига, в който тя му се усмихна.
Щом се качи в колата, Тара възкликна:
— С нетърпение очаквам да го видя. Дори името му е толкова романтично.
— Точно така мислех и аз едно време — сподели Меги.
— Какво значение има името? — попита Стюарт с усмивка, докато маневрираше по алеята, за да излезе на шосето.
— Много голямо, ако си роден като Маргарет Дърдри Бърк — отвърна Меги.
Стюарт избухна в смях.
— Когато бях ученичка, веднъж си написах писмо адресирано до доктор и госпожа Диклан О’Кейси. Но иначе не ми беше особено интересен.