— Разбира се — съгласи се Томпсън. — Но смятам, че открихме идеалния човек за тази работа.
— Нямам представа кого сте избрали, но трябва да ви кажа, че в момента разследваме един от кандидатите и вероятно случаят ще завърши със съдебно дело. Едва ли подобно нещо ще се отрази добре на фирмата ви. Щом обаче сте убеден, че сте открили нужния човек, ЦРУ определено няма желание да застава на пътя му.
— Почакайте, господин Гутенбърг. Ако знаете нещо, което би трябвало да науча, ще съм ви благодарен да ми го кажете.
Гутенбърг замълча за миг.
— Бихте ли ми съобщили името на кандидата, на когото смятате да предложите поста, строго поверително, естествено?
— Разбира се, защото не се съмнявам в неговата репутация, опита или честността му. Ще подпишем договор с господин Конър Фицджералд.
Последва дълга пауза. Накрая Томсън попита:
— На телефона ли сте още, господин Гутенбърг?
— Да, господин Томпсън. Чудя се дали ще намерите време да ме посетите в Лангли? Мисля, че би трябвало да ви разкажа по-подробно за започналото разследване за измама. Възможно е да поискате да разгледате и някои секретни документи, които притежаваме.
Сега бе ред на Томпсън да замълчи.
— Съжалявам да чуя всичко това. Не мисля, че е необходимо да ви посещавам — тихо изрече председателят. — Изглеждаше много добър човек.
— На мен също ми е неприятно да ви се обаждам по този повод, господин Томпсън. Но сигурно щяхте да ми се сърдите, ако не бях го направил, а цялата история излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст“.
— Не мога да не се съглася с това — потвърди Томпсън.
— Разрешете да добавя — продължи заместник-шефът, — въпреки че не е уместно и няма връзка със случая, който обсъждаме, но аз притежавам акции на „Вашингтон провидънт“ от деня, в който започнах да работя за ЦРУ.
— Радвам се да го чуя, господин Гутенбърг. Бих искал да изтъкна, че оценявам високо усърдието, с което вашите хора вършат работата си.
— Надявам се да съм бил полезен, господин Томпсън. Дочуване, сър.
Гутенбърг затвори и моментално натисна „1“ на телефона пред себе си.
— Да? — отзова се глас.
— Не мисля, че „Вашингтон провидънт“ ще предложат работа на Фицджералд.
— Добре. Да оставим нещата така три дни, а сетне му предложи друга работа.
— Защо да чакаме три дни?
— Очевидно никога не си чел разработката на Фройд за максималната уязвимост.
9.
— Ще ви кажа точно откъде идва информацията ми — съобщи Том Лоурънс. — Лично от президента на Колумбия. Той ми благодари за намесата в изборите в негова полза.
— Това едва ли е доказателство — промърмори Декстър, без да показва някакви чувства.
— Съмнявате се в думите ми, така ли, Хелън? — Президентът не направи опит да скрие гнева си.
— Съвсем не, господин президент — спокойно отвърна Декстър, — но ако обвинявате ЦРУ, че е провело операция под прикритие без ваше знание, надявам се да не разчитате само на думите на южноамериканския политик.
Президентът се наклони напред.
— Хелън, предлагам да ме изслушате внимателно. Записах разговора, проведен в Овалния кабинет наскоро — каза той. — Това, което ще чуете, ме порази и смятам, че е абсолютна истина, при това казана с откровеност, каквато подозирам, че вие не сте проявявали особено много през последните години.
Директорката все още не показваше признаци на неудобство, въпреки че Ник Гутенбърг, седнал от дясната й страна, неловко се размърда на стола си. Президентът кимна към Анди Лойд, който натисна едно копче на касетофона, поставен на бюрото на президента.
— Бихте ли ми разказали подробно?
— Да, разбира се, макар да съм сигурен, че не мога да ви кажа нещо ново. Единственият ми конкурент, Рикардо Гусман, бе удобно изключен от бюлетината само две седмици преди изборите.
— Нали не предполагате, че… — Гласът бе на Лоурънс.
— Е, ако не са били вашите хора, то със сигурност не са били и моите — Херера прекъсна президента, преди той да довърши думите си.
Последва толкова дълга тишина, че Гутенбърг започна да се чуди дали разговорът не е приключил, но тъй като Лоурънс и Лойд не помръднаха, той реши, че има още.
— Разполагате ли с някакво доказателство, че убийството е свързано с ЦРУ? — попита накрая Лоурънс.