Можеше да повтори дума по дума речта на Гусман през финалните шестдесет секунди. Откъсна очи от телевизионния екран, бавно прекоси стаята към френските прозорци.
— … да не пропилеем златната възможност…
Фицджералд дръпна дантеленото перде, което скриваше гледката, и се взря към северната част на площад „Боливар“, където кандидат-президентът стоеше на най-горното стъпало пред сградата на Конгреса, гледайки надолу към тълпата. Канеше се да нанесе решаващия си удар.
Фицджералд чакаше търпеливо. „Никога не оставай за дълго на открито, ако това не се налага.“
— Да живее Колумбия! — изкрещя Гусман.
— Да живее Колумбия! — отвърна френетично тълпата, въпреки че мнозина бяха платени клакьори, стратегически инсталирани сред множеството.
— Обичам родината си — заяви кандидатът.
Оставаха тридесет секунди от речта. Фицджералд отвори френските прозорци и силните викове на тълпата, повтаряща всяка дума на Гусман, нахлуха в стаята.
Кандидат-президентът снижи гласа си до шепот:
— И нека всички ме разберат — това е единствената ми причина да желая да ви служа като ваш президент.
За втори път Фицджералд бавно придърпа приклада на „Ремингтон 700“ на рамото си. Всички гледаха към кандидат-президента, когато той извика:
— Бог да пази Колумбия!
Шумът бе оглушителен и Гусман вдигна двете си ръце високо във въздуха сякаш да насърчи ревовете на привържениците си, които му отвръщаха със същите думи:
— Бог да пази Колумбия!
Ръцете на Гусман останаха триумфално вдигнати за няколко секунди, както правеше в края на всичките си речи. И, както винаги, за няколко мига той остана абсолютно неподвижен.
Фицджералд подреди малките точки, докато те стигнаха на три сантиметра над сърцето на кандидат-президента, издиша и стисна с пръстите на лявата си ръка приклада.
— Три… две… едно — промърмори той, преди внимателно да натисне спусъка.
Гусман все още се усмихваше, когато куршумът се заби в гърдите му. Секунда по-късно той се отпусна на земята като парцалена кукла. Частици кост, мускули и тъкан се разхвърчаха във всички посоки. Кръвта шуртеше и пръскаше стоящите около него. Последното, което Фицджералд видя, бяха вдигнатите ръце на кандидат-президента, сякаш се предаваше на непознат враг.
Фицджералд свали пушката, разглоби приклада и бързо затвори прозореца. Задачата му бе изпълнена.
Единственият му проблем сега бе да не наруши Единадесетата заповед.
2.
— Да изпратя ли съболезнователна телеграма на съпругата и семейството му? — попита Том Лоурънс.
— Не, господин президент — отвърна държавният секретар. — Смятам, че би трябвало да оставите това на помощник-секретаря по външните работи. Вероятността сега Антонио Херера да стане следващият президент на Колумбия изключително нараства, така че е по-добре да поддържате отношения с него.
— Ще ме представяш ли на погребението? Или да изпратя вицепрезидента?
— Бих ви посъветвал да не изпращате нито един от нас — отговори държавният секретар. — Нашият посланик в Богота ще ви представи достойно. След като погребението е през този уикенд, едва ли колумбийската страна ще очаква да се освободим от ангажиментите си в толкова кратък срок.
Президентът кимна. Той бе свикнал с деловия подход на Лари Харингтън към всичко, включително и към смъртта. Само се чудеше каква ли линия на поведение би изработил Лари, ако убиеха него, президента на Съединените американски щати.
— Ако имате малко свободно време, господин президент, смятам, че би трябвало да ви информирам подробно за сегашната ни политика спрямо Колумбия. Пресата може да ви разпитва за възможното замесване на…
Президентът се канеше да го прекъсне, когато на вратата се почука и влезе Анди Лойд.
„Трябва да е единадесет!“, помисли си Лоурънс. Не се нуждаеше от часовник, откакто бе назначил Лойд за шеф на персонала.
— По-късно, Лари — каза президентът. — Мисля да дам пресконференция във връзка със законопроекта за съкращаване на атомното, биологичното, химическото и конвенционалното въоръжение. Не мога да си представя, че много журналисти ще се заинтересуват от смъртта на кандидат за президент, и то в Колумбия — нека си признаем, повечето американци не биха могли дори да я покажат на картата.
Харингтън не каза нищо. Стори му се неуместно да изтъкне пред президента, че повечето американци не биха могли да покажат и Виетнам на картата. А и след като Анди бе влязъл в стаята, Харингтън знаеше, че единствено обявяването на световна война би му дало приоритет. Той рязко кимна на Лойд и напусна Овалния кабинет.