Ниският, мускулест мъж удари по масата.
— Русия трябва да си възвърне старите ценности, за които светът ни уважаваше.
Двадесет и един човека кимнаха, въпреки че през последните месеци бяха чували тези думи многократно.
— През изтеклите десет години нашето общество копира най-лошото от американския начин на живот.
Слушателите му продължиха да кимат одобрително с приковани в него очи.
Жеримски прокара ръка през гъстата си черна коса, въздъхна и се отпусна на стола си. Погледна към шефа на предизборния си щаб.
— Какво трябва да свърша тази сутрин?
— Да посетите музея „Пушкин“ — отговори Титов. — Ще ви очакват в десет часа.
— Отложи го. Това е загуба на време, особено след като изборите са след осем дни. — Той отново удари по масата. — Трябва да съм навън, по улиците, където хората да могат да ме видят.
— Директорът на музея е подал молба до правителството да се отпуснат средства за реставриране на творбите от известни руски художници — съобщи Титов.
— Това е прахосване на народни пари — възрази Жеримски.
— Чернопов бе критикуван, че съкрати субсидиите за изкуството — продължи Титов.
— Добре. Ще отделя петнадесет минути.
— Двадесет хиляди руснаци посещават музея „Пушкин“ всяка седмица — добави Титов, взирайки се в бележките пред себе си.
— Ще остана тридесет минути.
— Чернопов ви обвини по телевизията миналата седмица, че сте били необразован главорез.
— Какво? — изрева Жеримски. — Бях студент по право в Московския университет, когато Чернопов ореше земята на село.
— Това е самата истина — съгласи се Титов, — но нашето вътрешно проучване потвърждава, че общественото мнение вярва в противното, тоест Чернопов е постигнал целта си.
— Вътрешно проучване? Пак нещо, изкопирано от американците.
— Но благодарение на тях Том Лоурънс е в Овалния кабинет.
— Щом веднъж ме изберат, ще намеря начин да се задържа на този пост.
Любовта на Конър към изкуството се пробуди, когато Меги започна да го води из художествени галерии. Тогава и двамата учеха в колежа. Отначало отиваше, за да е по-дълго време с нея, но след няколко седмици започна да ходи заради самото изкуство. Когато пътуваха извън града, той с удоволствие я придружаваше във всяка избрана от нея галерия, и веднага щом се преместиха във Вашингтон, те станаха членове на няколко артистични клуба.
Докато следваше Жеримски из музея „Пушкин“, Конър полагаше усилия да не се заглежда в множеството шедьоври, а да се концентрира върху наблюдението над комунистическия лидер.
При първото идване на Конър в Русия през 80-те години, партийните и държавните ръководители заставаха високо на трибуната, а народът манифестираше по Червения площад пред тях. Но промените наложиха свободните избори и кандидатите за високия пост трябваше да се движат сред обикновените хора и дори да изслушват мнението им.
Музеят „Пушкин“ бе претъпкан и всеки път, когато Жеримски се появеше, тълпата му правеше път. Кандидат-президентът се движеше нарочно бавно сред московчани, пренебрегваше картините и скулптурите, за да стисне протегнатите към него ръце.
Жеримски, по-нисък отколкото изглеждаше на фотографиите, се бе заобиколил с още по-дребни от него помощници, вероятно за да повдигне самочувствието си. Конър си припомни думите на президента Труман, казани по повод ръста: „Когато стане дума за няколко сантиметра повече, момчето ми — бе казал той веднъж на студент от Мисури, — по-добре е да са между носа и косата, отколкото между глезена и коляното“. Конър забеляза, че суетността на Жеримски не се е отразила върху начина му на обличане. Костюмът му бе лошо скроен, а ризата бе захабена на яката и маншетите. Конър се зачуди дали е разумно директорът на музея да носи толкова скъп костюм, който явно не бе шит в Москва.
Макар Конър отлично да знаеше, че Виктор Жеримски е проницателен и образован мъж, скоро разбра, че рядко е посещавал художествени галерии. Докато се суетеше сред хората, Жеримски от време на време сочеше с пръст някое платно и казваше името на художника на висок глас. Сгреши няколко пъти, но тълпата неизменно кимаше в съгласие. Той не обърна внимание на великолепна творба на Рубенс, а се насочи към една майка с дете, застанала сред тълпата, без да прояви интерес към картината зад нея. Когато взе детето от ръцете й и застана да позира за снимка до майката, Титов му предложи да направи крачка вдясно. По този начин щяха да го фотографират на фона на „Дева Мария“. Подобна снимка всяко издание би публикувало на първа страница.