Погледна часовника си. Тази вечер Жеримски щеше да държи реч на митинг на партията си в Москва. На следващия ден щеше да пътува с влак до Ярославъл, където му предстоеше да открие фабрика, преди да се върне в столицата, за да присъства на представление на балета на Болшой театър. После щеше да вземе нощния влак до Санкт Петербург. Конър вече бе решил да проследи Жеримски в Ярославъл. Бе си купил и билети за Болшой театър, и за влака за Санкт Петербург.
Докато пиеше кафето, си спомни за Мичел. В музея „Пушкин“ той се криеше зад най-близката колона всеки път, когато Конър погледнеше в неговата посока, и се стараеше да сдържи смеха си. Бе решил да позволи на Мичел да го следи през деня — в даден момент можеше да се окаже полезен — но нямаше да допусне да разбере къде нощува. Погледна през витрината и видя културното аташе да седи на една пейка и да чете вестник „Правда“. Усмихна се. Професионалистът винаги трябваше да следи жертвата си, без да бъде забелязан.
Джаксън извади портмонето си от сакото, изтегли банкнота от сто рубли и я даде на момчето.
— Вземи нещо за ядене, но не отивай в ресторанта. — Той кимна с глава към отсрещната страна на улицата.
— Никога не съм влизал в ресторант. Какво искаш?
— Същото, каквото ще ядеш ти.
— Бързо се учиш, Джаксън — отбеляза Сергей и побягна.
Джаксън огледа улицата. Мъжът, който седеше на пейката и четеше „Правда“, не носеше палто. Очевидно бе смятал, че наблюдението се води само при топло време и в приятна обстановка, но след като оня ден изпусна Конър, сега не можеше да поеме риска да напусне поста си. Ушите му бяха яркочервени, лицето поруменяло от студа, а и нямаше кого да изпрати да му донесе нещо за ядене. Джаксън се съмняваше, че ще го види утре.
Сергей се върна след няколко минути с два хартиени плика. Подаде единия на Джаксън.
— Биг Мак, пържени картофки и кетчуп.
— Защо имам чувството, че ако Жеримски стане президент, ще закрие „Макдоналдс“? — промърмори като на себе си Джаксън.
Отхапа от хамбургера.
— Помислих си, че имаш нужда от това? — каза Сергей, подавайки му офицерска шапка, подплатена със заешка кожа.
— Стигнаха ли стоте рубли за всичко? — попита Джаксън.
— Не, откраднах шапката — делово отвърна Сергей. — Помислих си, че по-голяма нужда от шапката имаш ти, отколкото собственикът й.
— Можеше да те арестуват.
— Малко вероятно е — не се съгласи Сергей. — Има повече от два милиона войници в Русия. На половината от тях не е плащано от месеци, повечето биха продали и сестра си за сто рубли.
Джаксън изпробва шапката — беше тъкмо по мярка. Никой от тях не проговори, докато ядяха лакомо обяда си. Очите им бяха приковани в ресторанта.
— Виждаш ли мъжа на пейката, който чете „Правда“, Джаксън?
— Да — отговори Джаксън между хапките.
— Беше в музея тази сутрин.
— Ти също се учиш бързо — установи Джаксън.
— Не забравяй, че майка ми е рускиня — заяви Сергей. — Впрочем от коя страна на пейката е седнал мъжът?
— Зная кой му плаща — отговори Джаксън, — но не ми е ясно на чия страна е.
12.
Конър бе сред последните пристигнали в мемориалната зала на Ленин. Седна в дъното, в сектора, определен за пресата, и се опита да не привлича вниманието, доколкото бе възможно. Припомни си кога за последен път бе присъствал на политическо събрание в Русия. Тогава също бе дошъл да изслуша комунистически кандидат, но това бе в дните, когато на всички бюлетини имаше само едно име.
Конър се огледа. Въпреки че имаше още петнадесет минути до пристигането на кандидата, нямаше свободни места и пътеките между столовете също бяха запълнени. В предната част на залата неколцина служители се суетяха, за да се уверят, че всичко е наред. Възрастен човек постави помпозен стол в дъното на сцената.
Събранието на верните членове на комунистическата партия не би могло да бъде в по-голям контраст с някое американско политическо събрание. Делегатите, ако наистина бяха такива, бяха облечени в сиви еднообразни дрехи. Изглеждаха недохранени и седяха мълчаливо, очаквайки да се появи Жеримски.