Конър бе забелязал няколко характерни движения на главата и ръцете, които често се повтаряха. Вече бе наясно, че определени жестове постоянно придружаваха дадени фрази, и знаеше, че скоро ще може да ги предвижда.
— Приятелят ти току-що тръгна — отбеляза Сергей. — Да го последвам ли?
— Не е необходимо — отвърна Джаксън. — Знаем къде ще прекара нощта. Но онзи нещастник на няколко крачки зад него го очаква голямо препускане.
— Сега какво ще правим? — поинтересува се Сергей.
— Иди да поспиш. Имам чувството, че утре ни чака дълъг ден.
— Още не си ми платил за днес — измърмори Сергей, протягайки ръка. — Девет часа по шест долара на час прави петдесет и четири долара.
— Май бяха осем часа по пет долара — припомни му Джаксън. — Но опитът ти си го бива.
Той подаде четиридесет долара на Сергей.
— А утре? — запита малкият му партньор, след като преброи банкнотите и ги сложи в джоба си. — По кое време искаш да дойда?
— Чакай ме пред хотела в пет часа, и не закъснявай. Предполагам, че ще трябва да последваме Жеримски до Ярославъл, а сетне да се върнем в Москва, преди да тръгнем за Санкт Петербург.
— Късметлия си, Джаксън. Роден съм в Санкт Петербург и там няма тайни за мен. Но запомни, че взимам двойно извън пределите на Москва.
— Знаеш ли, Сергей, ако продължаваш да вдигаш цената, скоро ще се откажа от услугите ти.
13.
Меги изкара колата от университетския паркинг в дванадесет часа и една минута. Зави наляво по улица „Проспект“, за миг спря пред първия знак „Стоп“, преди да продължи с пълна скорост. Тя рядко си позволяваше да излезе извън университетския комплекс през едночасовата си обедна почивка, но днес бе важно да успее да намери място за паркиране близо до ресторанта, за да оползотвори изцяло времето на уговорената среща. Нуждаеше се от всяка минута.
Наистина никой от подчинените й не би се оплакал, ако не се върне следобед. След двадесет и осем години в университета, последните шест като декан по приема на студенти, не би имала проблем да вземе извънредни работни часове със задна дата.
Но поне днес боговете бяха на нейна страна. Една жена изтегляше колата си на няколко метра от ресторанта, където трябваше да се срещнат. Меги пусна четири монети по двадесет и пет цента в автомата на паркинга за един час престой.
Щом влезе в кафе „Милано“, тя каза името си на главния сервитьор.
— Да, разбира се, госпожо Фицджералд — отзова се той и я поведе към една маса до прозореца, където вече седеше жената, известна с това, че никога не закъсняваше за нищо.
Меги я целуна по бузата и зае мястото срещу нея. Секретарка на Конър през последните деветнадесет години, Джоан вероятно го обичаше, колкото би обичала всеки друг мъж, и за тази любов тя никога не бе възнаградена с нещо повече от рядка целувка по бузата и подарък за Коледа, който Меги купуваше. Въпреки че Джоан все още не бе навършила петдесет, нейните строги костюми, ниски обувки и къса кестенява коса показваха, че отдавна се е отказала да привлича вниманието на противоположния пол.
— Вече избрах — докладва Джоан, затваряйки менюто.
— Аз също съм готова — обади се Меги.
— Как е Тара? — попита Джоан.
— Мотае се, както се изразява самата тя. Само се надявам да завърши дисертацията си. При все че Конър никога не би й казал нищо, той ще бъде много разочарован, ако не я защити.
— Той се изказва доста добре за Стюарт — каза Джоан, в същия миг сервитьорът се появи до нея.
— Да — отвърна Меги малко тъжно. — Изглежда ще трябва да свикна с мисълта, че единственото ми дете ще живее на тринадесет хиляди километри от мен.
Тя вдигна поглед към сервитьора.
— За мен канелони и салата.
— А аз ще взема макарони „Ангелски коси“ — съобщи Джоан.
— Нещо за пиене, дами? — попита сервитьорът с надежда.
— Не, благодаря — твърдо отвърна Меги — Само чаша вода.
Джоан кимна в знак на съгласие.
— Да, Конър и Стюарт се разбират добре — съгласи се Меги, когато сервитьорът се оттегли. — Стюарт ще дойде за Коледа, така че ще имаш възможност да се запознаеш с него.