— Ще очаквам с нетърпение този момент — зарадва се Джоан.
Меги усети, че тя иска да добави още нещо, но след толкова години бе научила, че няма смисъл да я разпитва. Ако беше важно, Джоан щеше да й каже, когато реши.
— Опитах се да ти се обадя няколко пъти през последните дни. Надявах се, че ще можеш да дойдеш с мен на опера или на вечеря у дома, но май все не те уцелвам.
— Сега, когато Конър напусна компанията, офисът на улица „Ем“ е затворен и ме преместиха обратно в центъра.
Меги се възхищаваше на начина, по който Джоан подбира думите си така внимателно. Нямаше никакъв намек къде работи, нито дума за кого или в какво се състоят новите й отговорности, откакто не бе с Конър.
— Не е тайна, че той се надява да се присъединиш към него във „Вашингтон провидънт“ — започна Меги.
— Бих искала. Но няма смисъл да се прави каквото и да било, докато не разберем какво става.
— Какво имаш предвид? — попита Меги. — Конър вече прие предложението на Бен Томпсън. Трябва да се върне преди Коледа, за да започне новата работа през януари.
Последва дълго мълчание, преди Меги тихо да изрече:
— Значи все пак не е получил работата във „Вашингтон провидънт“.
Сервитьорът пристигна с блюдата.
— Желаете ли и малко пармезано, мадам?
— Благодаря — промълви Джоан, взирайки се в чинията си.
— Ето защо Бен Томпсън се държа така хладно с мен в операта миналия четвъртък. Дори не ми предложи едно питие.
— Съжалявам — каза Джоан, когато сервитьорът си тръгна. — Просто реших, че знаеш.
— Не се притеснявай. Конър щеше да ми каже веднага щом си намери друга работа, и то по-добра от тази, която му предложиха във „Вашингтон провидънт“.
— Колко добре го познаваш — промълви Джоан.
— Понякога се чудя дали наистина е така — каза Меги. — Точно сега нямам никаква представа къде се намира и с какво се занимава.
— Не зная много повече от теб — опита се да я успокои Джоан. — За пръв път от деветнадесет години той не ме информира за нищо, преди да замине.
— Този път е различно, нали, Джоан? — попита Меги, гледайки я право в очите.
— Какво те кара да мислиш така?
— Каза ми, че заминава за чужбина, но не е взел паспорта си. Предполагам, че все още е в Америка. Но защо…
— Това не доказва, че не е в чужбина — прекъсна я Джоан.
— Вероятно — съгласи се Меги. — Но за пръв път крие паспорта си на място, където мога да го открия, заедно с… — Тя отвори чантата си, извади дебел кафяв плик и го подаде на Джоан. На плика пишеше: „За Меги — да бъде отворено, ако не се върна до 17 декември“.
— Навярно коледна картичка? — опита се да се пошегува безгрижно Джоан.
— Едва ли — отвърна Меги с невесела усмивка. — Не познавам много съпрузи, които биха връчили на жените си картички за Коледа, и то в кафяви пликове.
Настъпи дълга пауза, преди Джоан да предположи:
— Сигурно би трябвало да го отвориш. Вероятно ще откриеш, че се тревожиш напразно.
— Не преди 17 декември — тихо изрече Меги. — Ако се прибере преди тази дата и открие, че съм го отворила, той би…
Сервитьорът се появи отново и отнесе празните чинии.
— Бихте ли желали десерт? — попита той.
— За мен, не — каза Джоан. — Искам само кафе.
— Аз също — добави Меги. — Черно, без захар.
Тя погледна часовника си. Оставаха й още шестнадесет минути. Прехапа устни.
— Джоан, никога преди не съм те молила да нарушаваш обещанията си, но наистина има нещо, което трябва да зная.
Джоан погледна през витрината и видя младия симпатичен мъж, който изглежда чакаше някого, облегнат на стената в далечния край на улицата. Стоеше там от четиридесет минути. Помисли си, че го е виждала и преди.
Меги напусна ресторанта в един без седем минути. Тя не забеляза младежа, който извади мобилния си телефон и набра секретен номер.
— Да — обади се Ник Гутенбърг.
— Госпожа Фицджералд завърши обяда си с Джоан Бенет в кафе „Милано“ на „Проспект“. Бяха заедно четиридесет и седем минути. Записах всяка дума от разговора им.
— Добре. Донеси незабавно касетката в офиса ми.
Когато Меги тичешком изкачи стъпалата към кабинета си, часовникът в двора на университета показваше точно един.
В Москва бе десет часа. Конър се наслаждаваше на финала на „Жизел“, представян от балета на Болшой театър. Но за разлика от останалата част от публиката, той не бе насочил театралния си бинокъл към примабалерината. По-често поглеждаше надясно, за да провери дали Жеримски е още в ложата си. Конър знаеше колко много Меги би се радвала да види тридесет и шестте вилиси, облечени в ефирни бели дрехи, да танцуват на лунна светлина. Той с усилие се откъсна от техните пируети и арабески, за да се съсредоточи върху ложата на Жеримски. Меги обичаше балета и често ходеше, когато той бе в командировка. Сигурно щеше да се разсмее, ако разбереше, че руският комунистически лидер бе постигнал за една вечер това, което тя не успя да направи за тридесет години.