Три минути по-късно целият отдел се бе събрал, за да чуе подробностите.
— Сигурен съм, че цялата антитерористична секция на полицията в Санкт Петербург се е събрала и слуша всяка моя дума — започна човекът. — Позволете ми да ви помогна. Убиецът е висок метър и осемдесет и три, има сини очи и гъста пясъчноруса коса. Вероятно ще бъде дегизиран. Не зная как ще е облечен, но направете нещо, за да си заслужите заплатите.
Връзката прекъсна.
Цялата секция прослушваше записите отново и отново през следващия половин час. Неочаквано шефът загаси цигарата си и нареди:
— Пуснете пак третия запис.
Младши лейтенантът натисна бутона, учуден какво ли е чул шефът му, което останалите са пропуснали. Нали всички слушаха напрегнато.
— Спри — изкомандва шефът след няколко секунди. — Така си и мислех. Върни записа обратно и почни да броиш.
„Какво да броя?“, искаше да попита лейтенантът, докато натискаше бутона. Този път чу далечно биене на часовник.
Той пренави касетата и всички я изслушаха още веднъж.
— Два удара — определи лейтенантът. — Ако е било два следобед, нашият информатор се обажда от Далечния Изток.
Шефът се усмихна.
— Не мисля така — заяви той. — По-вероятно това позвъняване да е от два часа тази сутрин, от източното крайбрежие на САЩ.
Меги седеше втренчена в кафявия плик на нощното шкафче и се чудеше дали той няма да й причини още една безсънна нощ. Не бе помръднала почти час. Сетне неочаквано вдигна слушалката до леглото и набра номер 650.
— Тара Фицджералд — бързо изговори глас.
Не „ало“, „добър вечер“ или потвърждение, че е набран верният номер. Просто съобщаваше името, така че никой да не си губи времето. „Колко прилича на баща си“, помисли Меги.
— Скъпа, обажда се майка ти.
— О, здравей, мамо. Колата ли се счупи отново, или е нещо сериозно?
— Нищо, скъпа, просто ми липсва баща ти — отвърна тя, смеейки се малко нервно. — Надявах се, че ще имаш малко време да поговорим.
— На теб поне ти липсва само един мъж — опита се да разведри разговора Тара. — На мен ми липсват двама.
— Може би си права, но ти знаеш къде е Стюарт през цялото време, а и нищо не ти пречи да му се обадиш, когато поискаш. Моят проблем е, че нямам представа къде е баща ти.
— Това не е нещо ново, мамо. Всички знаем правилата, когато татко го няма. Жените да стоят у дома и търпеливо да чакат господарят да се върне. Типично ирландско…
— Да, така е. Но този път имам особено предчувствие — възрази Меги.
— Сигурна съм, че няма защо да се тревожиш, майко. В края на краищата той е заминал преди седмица. Спомни си колко пъти преди се е връщал, именно когато най-малко си очаквала. Винаги съм си мислила, че го прави нарочно, за да провери дали нямаш любовник.
Меги се засмя пресилено.
— Нещо друго те тревожи, нали, мамо? — тихо попита Тара. — Искаш ли да ми го кажеш?
— Открих плик, адресиран до мен — беше скрит в едно от чекмеджетата му.
— Старият романтик! — възкликна Тара. — Какво пише в писмото?
— Нямам понятие. Не съм го отворила.
— Защо, за бога?
— Отгоре е написал съвсем ясно да не се отваря преди 17 декември.
— Татко не би се разсърдил, ако го отвориш, в случай че се притесняваш и това ще те успокои.
— Инструкциите му не могат да бъдат по-ясни — не се съгласи Меги. — Ще ми се да не бях го намирала.
— Кога го намери?
— В сряда. Беше скрит между спортните му дрехи в чекмедже, което много рядко отварям.
— Преди три дни — отбеляза Тара. — Не бих чакала и три минути, ако писмото беше до мен.
— Зная, че не би изтърпяла — промълви Меги, — но все пак ще изчакам още няколко дни преди да направя каквото и да било. Ще го сложа обратно в чекмеджето, в случай че баща ти се върне внезапно. Така няма да разбере, че съм го открила.
— Може би трябва да долетя във Вашингтон.
— Защо? — попита Меги.
— Да ти помогна да го отвориш.
— Тара, не ставай глупава.
— Не съм по-глупава от теб, както стоиш сама и се чудиш какво може да има вътре в плика.
— Вероятно си права.
— Ако си толкова несигурна в себе си, защо не се обадиш на Джоан, и не я попиташ какво да правиш?