— Много мило от ваша страна, че дойдохте чак дотук, за да ме видите, господин Джаксън — непринудено започна разговора той. — Моля да ме извините, че съм позабравил малко английския. Бях принуден да напусна Оксфорд през 1939, когато започна Втората световна война. Нали разбирате, англичаните никога не са имали голямо доверие в руснаците, въпреки че по-късно ни станаха съюзници. — Той се усмихна приветливо. — Боя се, че имат същото отношение и към американците.
Джаксън не знаеше какво да каже.
— Моля, седнете, господин Джаксън — покани го възрастният мъж и посочи с ръка друг стол, съвсем същия като неговия.
— Благодаря — промълви Джаксън.
Това бяха първите му думи, откакто бе излязъл от хотела.
— Сега, господин Джаксън — извести Романов, бавно отпускайки се на стола, — ако ви задам въпрос, постарайте се да ми отговорите искрено. Ако имате съмнения, помислете, преди да отговорите. Защото ако решите да ме излъжете — как да се изразя — ще откриете, че не само тази среща ще бъде прекратена.
Джаксън си даваше сметка, че възрастният мъж вероятно е единственият човек на земята, който може да измъкне Конър от затвора „Разпятие“.
— Добре — продължи Романов, — сега бих искал да науча малко повече за вас, господин Джаксън. Един поглед ми е достатъчен, за да отгатна, че работата ви е свързана с прилагане на закони, и тъй като сте в моята страна — той наблегна на думата „моята“ — предполагам, че сте служител по-скоро на ЦРУ, отколкото на ФБР. Прав ли съм?
— Работих за ЦРУ двадесет и осем години, но неотдавна бях… преместен. — Джаксън подбираше думите си внимателно.
— Противоестествено е жена да ви бъде шеф — отбеляза Романов, без дори намек за усмивка. — Организацията, която ръководя, никога не би допуснала подобна глупост.
Възрастният мъж се наведе към масичката от лявата му страна и взе малка чаша с безцветна течност, която Джаксън не бе забелязал досега. Отпи и върна чашата на мястото й, преди да зададе следващия си въпрос:
— За друга подобна агенция ли работите сега?
— Не — твърдо отвърна Джаксън.
— Значи сте излезли на свободна практика? — предположи Романов.
Джаксън не отговори.
— Разбирам — отвърна вместо него възрастният мъж. — От вашето мълчание заключавам, че не сте единственият, който не се доверява на Хелън Декстър.
Джаксън пак не каза нищо. Но бързо разбра, че няма смисъл да лъже Романов.
— По какъв въпрос искате да говорим, господин Джаксън?
Джаксън бе уверен, че Романов съвсем точно знае причината за посещението му, но продължава играта на отгатване.
— Дойдох да помогна на мой приятел, който поради моята глупост бе арестуван и в момента се намира в затвора „Разпятие“.
— Заведение, което не се слави с хуманност. Особено ако става дума за пускане под гаранция или удовлетворяване на молби.
Джаксън кимна в знак на съгласие.
— Зная, че вашият приятел не е отговорен за разпространената в пресата информация, че моята организация му е предложила голяма сума, за да отстрани Жеримски от изборите. Ако случаят бе такъв, пазачите щяха да го намерят обесен в килията му много отдавна. Дори подозирам, че човекът, разпространил тази дезинформация, е някой от любимците на Хелън Декстър. Ако бяхте дошли по-рано, господин Джаксън, щях да ви предупредя за Мичел.
Той отпи глътка от чашата си и продължи:
— Един от малцината ваши сънародници, които бих привлякъл в моята организация. Виждам, че сте учуден от сведенията, с които разполагам.
Джаксън си мислеше, че на лицето му не е помръднал нито мускул.
— Господин Джаксън, може би ще се учудите, но имам свои хора във висшите ешелони на ЦРУ и ФБР. — На устните на Романов се появи тънка усмивка. — И ако преценя, че е необходимо, бих намерил човек, който да работи за мен в Белия дом. Но тъй като президентът Лоурънс отговаря откровено на всички зададени въпроси на седмичните пресконференции, това не се налага. Което води до следващия ми въпрос. Вашият приятел работи ли за ЦРУ?
Джаксън не отговори.
— Да, разбирам, така си и мислех. Е, можете да бъдете сигурен, че Декстър няма да му се притече на помощ. Не и в този случай.