Жеримски кимна неохотно и последва Титов по стълбите до улицата. Бе инструктирал служителите си да не разрешават на пресата да влиза в сградата — от страх да не открият с колко малък персонал разполага и да не видят оскъдната мебелировка. Това бе нещо, което щеше да промени, щом сложи ръка върху държавните средства. Не бе споделил дори с Титов, че ако победи, това ще са последните избори, на които руснаците гласуват, поне докато той е жив. Не даваше пет пари за протестите в чуждестранния печат. Много скоро те нямаше да се разпространяват на изток от Германия.
Когато Жеримски излезе на тротоара, бе посрещнат от най-многобройната тълпа журналисти, която бе виждал откакто бе започнала предизборната кампания.
— Сигурен ли сте в победата, господин Жеримски? — извика някой, дори преди той да успее да ги поздрави.
— Ако спечели този, за когото са гласували повечето хора, то аз ще съм следващият президент на Русия.
— Но председателят на международната комисия на наблюдателите твърди, че това са най-демократичните избори в историята на Русия. Не приемате ли това изявление?
— Ще го приема, ако аз съм безспорният победител — отвърна Жеримски.
Журналистите любезно се засмяха на шегата му.
— Ако бъдете избран, след колко време ще посетите президента на САЩ, господин Лоурънс, във Вашингтон?
— Веднага, след като той ме посети в Москва — бе незабавният отговор.
— Ако станете президент, каква ще бъде съдбата на човека, който се опита да ви убие на Площада на свободата и бе затворен в „Разпятието“?
— Това ще реши съдът. Но бъдете уверени, че ще получи справедлив съдебен процес.
Неочаквано Жеримски се отегчи. Той се обърна и влезе обратно в сградата, без да обръща внимание, че журналистите имаха още въпроси.
— Предложихте ли пост на Бородин в кабинета си?
— Какво ще предприемете по отношение на Чечения?
— Мафията ли ще бъде първата ви грижа?
Докато бавно се изкачваше по изтърканите стъпала до третия етаж, той реши, независимо дали ще победи, или ще загуби, че това е последният случай, в който говори с журналисти. Не завиждаше на Лоурънс, че ръководи страна, където към журналистите се държаха като към равноправни граждани. Когато стигна до кабинета си, той се отпусна на единствения удобен стол в стаята и заспа за пръв път от много дни насам.
Ключът се превъртя в ключалката и вратата на килията се отвори. Болченков влезе, носейки голям спортен сак и стара кожена чанта за документи.
— Върнах се, както виждате — заяви той и седна срещу Конър. — Следователно можете да предположите, че искам да си поговорим неофициално. Въпреки че трябва да кажа, надявам се на по-ползотворен разговор от предишния.
Шефът се вгледа в мъжа, седнал на койката. Конър изглеждаше доста отслабнал.
— Виждам, че още не сте привикнали към нашата изискана кухня — отбеляза Болченков и запали цигара. — Признавам, че наистина са необходими няколко дни дори за измета на Санкт Петербург, за да хареса менюто в това заведение. Но накрая се примиряват, след като осъзнаят, че ще са тук до края на живота си и нямат друг избор.
Той силно дръпна от цигарата и изпусна дима през ноздрите си.
— Всъщност — продължи той — вероятно сте чели наскоро във вестниците, че един от вашите другари по съдба е изял съкилийника си. Но предвид недостига на храна и липсата на легла, решихме, че няма смисъл да си губим времето с разследване на подобни тривиални проблеми.
Конър се усмихна.
— О, виждам, че все още сте жив — констатира шефът. — Сега трябва да ви кажа, че от предишната ни среща се случиха едно-две неща, за които смятам, че бихте искали да научите.
Той постави сака и куфарчето на пода.
— Тези две чанти са докладвани като непотърсен багаж от главния портиер в хотел „Национал“.
Конър повдигна вежди.
— Точно както си мислех — изрече шефът. — И за да бъда откровен, когато му показах ваша снимка, портиерът потвърди, че помни мъж, отговарящ на описанието, да оставя сак, но за куфарче не си спомняше. Независимо от това, подозирам, че не е необходимо да ви описвам съдържанието му.
Болченков го отвори, вдигна капака, показа се „Ремингтон 700“. Конър гледаше право пред себе си с пълно безразличие.
— Макар да съм сигурен, че сте държали такъв вид оръжие и преди, убеден съм, че никога не сте виждали точно тази пушка, въпреки инициалите П. Д. В., отпечатани на калъфа. Дори новобранец може да разбере, че са ви натопили.