На вратата тихо се почука. Всички се извърнаха да видят кой смее да прекъсва първото заседание на президента. Дмитрий Титов влезе безшумно. Беше рискувал, защото знаеше, че Жеримски ще се ядоса още повече, ако не бъде уведомен навреме. Президентът забарабани с пръсти по масата, докато Титов изминаваше разстоянието до масата. Секретарят се наведе и прошепна нещо в ухото му.
Жеримски изведнъж избухна в смях. Останалите също искаха да се присъединят, но не се осмелиха, преди да чуят каква е шегата. Той вдигна поглед към колегите си.
— Президентът на САЩ е на телефона. Изглежда, има желание да ме поздрави.
Сега всички се разсмяха бурно.
— Следващото ми политическо решение очевидно ще е дали да го оставя да чака през следващите три години…
Всички отново започнаха да се смеят, с изключение на Титов.
— … или да приема обаждането.
Никой не изрази мнение.
— Да разберем ли какво иска? — попита Жеримски.
Всички кимнаха. Титов вдигна слушалката на телефона до себе си и я подаде на шефа си.
— Господин президент — обади се Жеримски.
— Не, сър — дойде незабавният отговор. — Казвам се Анди Лойд. Аз съм главен секретар на Белия дом. Може ли да ви свържа с президента Лоурънс?
— Не, не може — ядосано отговори Жеримски. — Кажи на твоя президент, следващия път, когато се обажда, да бъде лично на телефона, защото не обичам да имам работа с посредници.
Той тресна слушалката и всички отново се засмяха.
— За какво говорех?
Шулов се отзова:
— Казвахте ни, господин президент, как да дадем пример за нов ред и дисциплина в правосъдието.
— А, да — промълви Жеримски и усмивката се върна на лицето му в мига, в който телефонът отново иззвъня.
Жеримски направи знак на Титов да вдигне слушалката.
— Ще бъде ли възможно да говоря с президента Жеримски?
— Кой се обажда? — попита Титов.
— Том Лоурънс.
Титов подаде слушалката на шефа си.
— Президентът на САЩ — бе всичко, което каза той.
Жеримски кимна и пое слушалката.
— Вие ли сте, Виктор?
— Президентът Жеримски. С кого разговарям?
— Том Лоурънс — отвърна президентът на САЩ, повдигайки вежди към Анди Лойд, който слушаше разговора.
— Добро утро. Какво мога да направя за вас?
— Обадих се просто, за да се присъединя към останалите поздравления, които трябва да сте получили след вашата впечатляваща — Лоурънс искаше да каже „неочаквана“, но секретарят го бе посъветвал да не употребява тази дума — победа след напрегнатата изборна борба. Но всички в политиката преживяват подобни неща от време на време.
— Това не е нещо, което ще преживея отново — каза Жеримски.
Лоурънс се засмя, предполагайки, че това е шега. Не би го направил, ако можеше да види каменното лице на Жеримски.
Лойд прошепна:
— Продължавайте.
— Първото ми желание е да се опознаем по-добре, Виктор.
— Тогава е редно да започнете с осъзнаване на факта, че само майка ми ме нарича Виктор.
Лоурънс погледна към бележките, разпръснати по бюрото му. Очите му се спряха върху пълното име на Жеримски — Виктор Леонидович. Той посочи „Леонидович“, но Лари Харингтън поклати отрицателно глава.
— Съжалявам, как бихте желали да ви наричам?
— По същия начин, по който бихте очаквали да се обърне към вас човек, когото не познавате.
Въпреки че можеха да чуят само едната страна на този разговор, хората около масата в Кремъл се наслаждаваха на първия сблъсък между двамата лидери. Обратно, присъстващите в Овалния кабинет не се радваха.
— Опитайте друга тактика, господин президент — предложи Лойд с ръка на своята слушалка.
Том Лоурънс погледна към подготвените от Анди въпроси и прескочи една страница.
— Надявам се, че скоро ще намерим възможност да се срещнем. Като се замисля, струва ми се доста странно, че не сме се засичали преди.
— Не е чак толкова странно — възрази Жеримски. — При последната ви визита в Москва през юни, вашият посланик пропусна да покани мен или някой от колегите ми на вечерята във ваша чест.
Около масата се разнесе шепот на одобрение.
— Сигурен съм, че много добре знаете, подобен вид посещения на високо равнище зависят до голяма степен от организацията на място…