Оставаше му само да бъде обесен в една чужда за него страна, която не обичаше. С бръсната глава и татуиран номер на китката, с неизвестен гроб.
Защо бе взел това решение, развълнувало дори лишения от чувства началник на полицията? Нямаше време да му обяснява какво бе преживял във Виетнам, но точно там жребият бе хвърлен безвъзвратно.
Вероятно трябваше да застане тогава с лице срещу взвода за екзекуции и да ги остави да го застрелят в онази далечна страна. Но той бе оцелял. Сега нямаше кой да го спаси в последния миг. И беше твърде късно да променя решението си.
Руският президент се събуди в лошо настроение тази сутрин. Първия човек, на когото си го изкара, бе готвачът. Хвърли закуската си на пода и изкрещя:
— Това ли е гостоприемството ви в Ленинград?
После изскочи от стаята. В кабинета един притеснен служител остави на бюрото му за подпис документи, които даваха право на полицията да арестува граждани, без да е необходимо да ги обвинява в някакви престъпления. Но и това не промени лошото настроение на Жеримски. Знаеше, че мерките са насочени срещу дребни джебчии, продавачи на наркотици и престъпници. А той искаше главата на Царя. Ако министърът на вътрешните работи продължаваше да се проваля, трябваше да обмисли замяната му с друг.
Когато пристигна главният секретар, Жеримски бе подписал присъдите на стотина мъже, чието единствено престъпление бе, че са подкрепяли Чернопов по време на предизборната му кампания. Из Москва вече се носеха слухове, че бившият премиер смята да емигрира. В деня, в който той напусне страната, Жеримски щеше да подпише хиляди подобни заповеди, и да прати в затвора всеки, който някога бе служил на Чернопов.
Той хвърли химикалката си на бюрото. Всичко дотук бе постигнато за по-малко от седмица. Мисълта за опустошенията, които щеше да причини след месец или година, го накара да се почувства по-добре.
— Лимузината ви чака, господин президент — каза служител с ужасен вид, чието лице той не успя да види.
Усмихна се при мисълта за това, което несъмнено щеше да е най-хубавото нещо за днес. С нетърпение очакваше тази сутрин в „Разпятието“, както някои предвкусваха удоволствието от представление в „Киров“.
Той напусна кабинета си и тръгна към отворената врата по дългия мраморен коридор на новопостроения служебен блок. Хората му се движеха бързо пред него. Той спря за миг на горното стъпало и погледна надолу към блестящата колона от коли. Бе инструктирал партийните си служители, че неговите лимузини трябва да са с една повече от колите на предишния президент.
Настани се на задната седалка в третата кола и погледна часовника си — седем четиридесет и три минути. Полицията бе разчистила пътя преди час, така че автоколоната да премине, без да срещне никакво превозно средство и в двете посоки. Спирането на движението осведомява местните жители, че президентът е в града, обясни той на Титов.
Пътната полиция бе преценила, че пътуването, което обикновено би отнело двадесет минути, би трябвало да продължи малко по-малко от седем. Докато колата на Жеримски профучаваше по улиците, без значение каква е светлината на светофарите, той дори не погледна по посока на Ермитажа. Щом преминаха от другата страна на Нева, шофьорът на първата кола натисна педала на газта и се понесе със сто километра в час, за да е сигурен, че президентът ще пристигне навреме за официалния си ангажимент тази сутрин.
Докато лежеше на койката, затворникът чуваше как пазачите крачат по каменния коридор към неговата килия, а шумът от ботушите им ставаше по-силен с всяка тяхна стъпка. Чудеше се колко души са. Спряха пред килията му. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Когато остават броени минути живот, се забелязва всяка подробност.
Водеше ги Болченков. Затворникът бе впечатлен, че се е върнал толкова бързо. Началникът на полицията запали цигара и всмукна веднъж, преди да я предложи на осъдения. Той поклати отрицателно глава. Шефът вдигна рамене, хвърли цигарата на каменния под, стъпка я с ботуша си и си тръгна, за да чака президента.
След малко се появи свещеникът с голяма отворена библия, тихо мърморейки някакви думи, които затворникът не разбираше. Сетне дойдоха тримата мъже. Веднага ги позна. Този път не носеха бръснач, нито игла, а само белезници. Втренчиха се в него, сигурно очакваха да се съпротивлява, но за тяхно разочарование той спокойно сложи ръце зад гърба си. Белезниците щракнаха. Мъжете го изблъскаха от килията в коридора. В края на дългия сив тунел блестеше тънък слънчев лъч.