— Измъкнахме се на косъм.
— Така е. След като обаче Бенет въобще не се появи, госпожа Фицджералд отиде на мястото на катастрофата и там дочака полицията да извади колата от мръсните води.
— Видяла е репортаж по телевизията или е чула за това по радиото — допусна Декстър.
— И ние така предположихме, защото това беше главната новина в местните медии от онази сутрин. Щом разбра, че в колата е била Бенет, тя веднага се обади на дъщеря си в Станфорд. Гласът на дъщеря й е сънен, но в края на краищата в Калифорния по това време е пет часа.
Той пак се пресегна и пусна магнетофона.
„Здрасти, Тара. Мама е.“
„Здравей, мамо. Колко е часът?“
„Съжалявам, че се обаждам толкова рано, скъпа, но новините не са добри.“
„Не… Нали не се е случило нещо с татко?“
„Не, с Джоан Бенет. Загинала е при автомобилна катастрофа.“
„Джоан — мъртва? Не вярвам. Кажи ми… кажи, че не е истина.“
„Уви, истина е. Мъртва е. И имам ужасното чувство, че по някакъв начин смъртта й е свързана с причината, поради която баща ти не се прибра.“
„Хайде, мамо, не ставай параноичка. Та татко не е у дома само от три седмици.“
„Може би си права, но все пак искам да скрия видеокасетата от прощалното му тържество на сигурно място.“
„Защо?“
„Защото тя е единственото доказателство, с което разполагам, че баща ти някога през живота си е срещал човек на име Ник Гутенбърг. Както и че е работил при него.“
Заместник-директорът натисна стоп-бутона. Разговорът не беше завършил, но до края нямаше нищо съществено.
— Няколко минути, след като госпожа Фицджералд излиза от дома си с видеокасета, нашият служител, следил разговора и схванал неговата значимост, тръгва след нея към университета. Обикновено тя веднага е отивала в кабинета по приема, но сега се отбива в библиотеката, по-точно в нейния компютърен отдел на първия етаж. След двадесет минути, прекарани пред екрана на един от компютрите, тя напуснала с около дузина разпечатани страници. Взела асансьора и се отправила към аудио-визуалния център на приземния етаж. Нашият служител не е рискувал да се качи с нея в асансьора, така че след като разбира от брояча на кой етаж е слязла, той отива до компютъра, на който е работила тя, и се опитва да извади последния отворен файл.
— Разбира се, тя е изтрила всичко — подхвърли Декстър.
— Действително — потвърди Гутенбърг.
— А разпечатката?
— Същата работа — никакви следи какво е представлявала.
— Не може да е живяла с Конър Фицджералд двадесет и осем години, без да разбере как работим.
— Така… служителят излиза от библиотеката и я чака в колата си. След известно време госпожа Фицджералд също напуска сградата. Тя вече не носи видеокасетата, но…
— Трябва да я е оставила в аудио-визуалния център — прекъсна го Декстър.
— И аз така мисля — възкликна Гутенбърг.
— Колко видеокасети държи университетът във видеотеката си?
— Над двадесет и пет хиляди — съобщи Гутенбърг.
— Не могат да се преровят всичките. Трябва време — заяви Декстър.
— Трябва, да, ако госпожа Фицджералд не беше допуснала първата си грешка.
Този път Декстър не го прекъсна.
— Когато госпожата излиза от библиотеката, тя не носи касетата, а разпечатката. Наш агент я е проследил до кабинета по приема, където за наш късмет, навиците й я издават.
Декстър въпросително вдигна вежди.
— Преди да се завърне в офиса си, госпожа Фицджералд се обади в Центъра за рециклиране. Неслучайно е вицепрезидент на КЦР.
— КЦР?
— Контролните органи, следящи за чистотата в Джорджтаунския университет. Тя изхвърли листата с разпечатката в кошчето за хартиени отпадъци.
— Това е добре. А ти какво намери там?
— Пълен списък на видеокасетите, дадени под наем, които едва ли ще бъдат върнати до началото на следващия семестър.
— Значи затова е оставила видеоматериала в празна касета. Наистина, едва ли някой ще се сети да надникне там преди изтичането на няколко седмици.
— Точно така — извика Гутенбърг.
— Колко видеокасети са в този списък?
— Четиристотин седемдесет и две — отговори Гутенбърг.