Човекът зад гишето на „Американ еърлайнс“ се обърна към него:
— Съжалявам, господин Редфорд, но полет 383 за Далас закъснява с няколко минути. Надяваме се по пътя да навакса. Придвижете се към изход 32.
Конър тръгна към чакалнята с вид на човек, който се шляе. Когато забеляза телефоните, спря. Влезе в средната кабина, другите две бяха заети. Романов и придружителите му го следваха на няколко крачки с отегчен вид. Конър им се усмихна мило, след което постави международната фонокарта на Стюарт в прореза и набра един номер.
Телефонът звъня известно време, преди отсреща да отговорят.
— Моля?
— Конър е.
Настъпи неловка тишина.
— Аз пък си мислех, че само Исус възкръсва от мъртвите — изрече най-накрая Карл.
— Така е, аз само за кратко бях в чистилището, но успях да се измъкна — обясни Конър.
— Е, приятелю, радвам се, че си жив. Какво мога да направя за теб?
— Първо, що се отнася до интересите на компанията, не се предвижда повторно идване.
— Разбрано — съгласи се незабавно Карл.
Конър тъкмо отговаряше на последния въпрос на Карл, когато чу последното повикване за полет 383. Той остави слушалката, отново се усмихна на Романов и енергично се запъти към изход 32.
Когато най-накрая и Меги отвори очи, Стюарт се наведе към нея и тихо я предупреди да не казва нищо, докато не се събуди напълно. След няколко минути се появи една стюардеса и ги помоли да отворят масичките си за подносите с храната. Изборът от ястия беше огромен, сякаш пътуваха в първа класа.
Докато съзерцаваше сервираната риба, Стюарт прошепна на Меги и Тара:
— Нямам представа къде отиваме и защо, но нещо ме кара да мисля, че всичко това е свързано с Конър.
Меги кимна, след което им разказа всичко, което бе успяла да разбере след смъртта на Джоан.
— Все пак ми се струва, че хората, които ни задържат, не са от ЦРУ. Аз казах на Гутенбърг, че ако отсъствам седем дни, видеокасета ще бъде изпратена на медиите.
— А може би вече са я намерили — усъмни се Стюарт.
— Не, това е невъзможно. — Меги бе категорична.
— Тогава кои са тези хора? — започна да се изнервя Тара.
Никой не можа да намери отговор на този въпрос. Стюардесата се появи отново и прибра подносите.
— Има ли нещо, за което да се хванем? — запита Меги, след като стюардесата се отдалечи.
— Има. Една книжка с поеми на Йейтс, която някой е поставил в джоба ми — отвърна Стюарт.
Тара забеляза, че Меги се стресна.
— Какво ти е? — разтревожено се обърна тя към майка си, очите й се бяха напълнили със сълзи.
— Нима не разбирате какво означава това?
— Не — каза Тара учудено.
— Баща ти сигурно е жив. Дай да видя книгата — настоя Меги. — Може би е оставил кодирано съобщение.
— Не е у мен — каза Стюарт. — Едва я бях отворил, когато един здравеняк дойде откъм пилотската кабина и ми я изтръгна от ръцете. Но забелязах, че има подчертани думи.
— Какви думи? — развълнувано попита Меги.
— Не ми говореха нищо.
— Няма значение. Не помниш ли някоя от тях?
Стюарт затвори очи и се опита да се съсредоточи.
— Сетих се. „Щастлив“.
Меги се усмихна:
— „Бих бил щастлив в живота си отново и отново да живея…“
Самолетът наистина се приземи в Далас навреме и друго бяло БМВ чакаше Конър и Романов пред летището. Дали мафията нямаше някоя важна работа и тук? Конър се замисли. Двамата здравеняци, които ги посрещнаха, приличаха на състезатели по свободна борба. Под якетата им се очертаваха кобурите.
Дано клонът им в Кейптаун да е нов и здравеняците там да са по-радушни. Той лично не вярваше, че Карл Койтър, от двадесет години главен агент на ЦРУ в Южна Африка, не би могъл да се оправи с подобни на тези наивници тук.
Шофирането до центъра на Далас им отне малко повече от двадесет минути. Конър, седнал на задната седалка, мълчеше. Предчувстваше, че скоро ще се изправи срещу човек с може би тридесетгодишен стаж в ЦРУ. Даваше си сметка, че това беше най-големият риск, който поемаше, откакто се върна в родината. Но ако руснаците държаха той да изпълни ангажимента си към тях, трябваше да използва единственото оръжие, подходящо за убийството на един от най-охраняваните мъже в света.