Продължиха пътуването в мълчание до оръжейния магазин „Хардинг“, известен с богатия си военен арсенал. Конър бързо влезе вътре. Романов и двамата нови придружители го последваха. Отиде до един от щандовете, докато руснаците се загледаха в изложените автоматични пистолети.
Конър се огледа. Трябваше да изглежда, че избира оръжие много внимателно. В никакъв случай не биваше да проличи какво е намислил. Налагаше се проучването да е бързо и дискретно, но пълно. Набитото му око след секунди го убеди, че в магазина няма камери за наблюдение на клиентите.
— Добър ден, сър — поздрави млад продавач, облечен с дълго кафяво сако. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Пристигнах тук на почивка и смятам да ходя на лов. Искам да си купя пушка.
— Избрахте ли си някакъв модел?
— Да, „Ремингтон 700“.
— Да, сър, веднага ще ви предложа.
— Искам обаче някои екстри — добави Конър.
Младият продавач се поколеба.
— Моля, изчакайте един момент, сър.
Той изчезна зад едно перде в задната стая.
Малко по-късно пердето се дръпна и се появи по-възрастен мъж, също облечен в дълго, кафяво сако. Конър се изненада неприятно. Надяваше се да купи оръжието, без да се среща с Джим Хардинг.
— Добър ден — поздрави мъжът, взирайки се в клиента си. — Разбирам, че ви интересува „Ремингтон 700“ — мъжът направи кратка пауза — плюс екстри.
— Да — отвърна Конър. — Един приятел ви препоръча.
— Вашият приятел сигурно е професионалист — натърти Хардинг.
Веднага щом думата „професионалист“ бе произнесена, на Конър му стана ясно, че го изпитват. Ако не знаеше, че Хардинг е безспорен експерт по отношение на оръжията, той би напуснал магазина веднага.
— Какви екстри желаете, сър? — запита Хардинг, без да изпуска от погледа си зениците на Конър.
Конър описа подробно оръжието, което бе оставил в Богота. Внимателно следеше за някаква реакция. Лицето на Хардинг остана непроницаемо.
— Мисля, че имам нещо интересно за вас, сър — уведоми го той и изчезна зад пердето.
На Конър му се прииска да си тръгне, но след секунди Хардинг отново се появи, понесъл познатия кожен калъф, който постави на щанда.
— Получих това оръжие след неотдавнашната смърт на собственика му — обясни той.
После сръчно отвори калъфа и го извъртя, за да може Конър да разгледа оръжието.
— Всяка част е ръчно изработена — продължи Хардинг — и едва ли от тази страна на Мисисипи ще намерите по-майсторско произведение.
Хардинг нежно докосна пушката.
— Прикладът е направен от фибростъкло. Целта е леко и удобно да се борави с пушката. Цевта е внос от Германия. Мерникът е „Леополд 10“ с метрични точки, така че няма нужда да се нагласява при вятър. С тази пушка може да се убие мишка от четиристотин стъпки, да не говорим за по-едър дивеч. Ако имате добра техника, бихте успели да улучите на сто метра при ъгъл от половин минута. — Той вдигна поглед, за да види дали клиентът му разбира за какво говори, но лицето на Конър остана безизразно. — „Ремингтон 700“ с подобна модификация се търси само от истински познавачи — завърши Хардинг.
Конър не се докосна до нито една от петте части от страх, че господин Хардинг би заподозрял истинската му професия.
— Колко струва? — попита той, за пръв път осъзнавайки, че няма представа за цената на ръчно изработената пушка.
— Двадесет и една хиляди — отсече Хардинг. — Въпреки че имаме и стандартен модел, ако бихте…
— Не — прекъсна го Конър. — Тази напълно ме устройва.
— А как ще платите, сър?
— В брой.
— Тогава ще се наложи да попълните формуляр за идентификация — заяви Хардинг. — Страхувам се, че трябва да се пише доста.
Конър извади шофьорска книжка, издадена в щата Вирджиния, която предишния ден бе купил във Вашингтон за сто долара от един джебчия.
Хардинг разгледа книжката и кимна.
— Сега ще трябва само да попълните тези три формуляра, господин Редфорд.
Конър написа името, адреса и номера на социалната осигуровка на помощник-управителя в магазин за обувки от Ричмънд.
Докато Хардинг въвеждаше данните в компютъра, Конър се опита да изглежда отегчен, но наум се молеше господин Редфорд да не е успял да докладва през последните двадесет и четири часа за изчезването на шофьорската си книжка.