Неочаквано Хардинг вдигна поглед от монитора.
— Двойна фамилия ли имате? — поколеба се той.
— Не — изрече Конър, без да се замисля. — Грегъри Пек е малкото ми име. Майка ми е почитателка на Грегъри Пек.
Хардинг се усмихна:
— Аз също.
След кратка пауза Хардинг промълви:
— Всичко е наред, господин Редфорд.
Конър се обърна и кимна на Романов, който се разхождаше из магазина. Руснакът извади дебела пачка от вътрешния си джоб. Демонстративно измъкваше стодоларовите банкноти, докато отброи двеста и десет, преди да ги подаде на Хардинг. Това, което Конър се бе надявал да е обикновена покупка, Романов превърна в забележителна пантомима. Някой можеше да застане на улицата и да продава билети за представлението.
Хардинг написа квитанция за платената в брой сума и я подаде на Конър, който побърза да напусне магазина, без да каже нищо повече. Един от телохранителите грабна пушката и изтича на тротоара с такъв вид, сякаш току-що бе обрал банка. Конър се настани на задната седалка на БМВ-то и се запита дали не биха могли да привлекат още повече вниманието върху себе си. Колата се отдели от бордюра на тротоара и се вряза в бързия трафик, предизвиквайки концерт от клаксони. Да, помисли си Конър, очевидно биха могли. Остана смълчан, а шофьорът нарушаваше ограниченията за скоростта през целия път към летището. Дори Романов, изглежда, се притесни. Конър скоро откри, че руската мафия в Щатите бе съставена предимно от аматьори, за разлика от италианската. Но не след дълго руснаците щяха да наваксат, и когато това станеше, господ да е на помощ на ФБР.
Петнадесет минути по-късно БМВ-то спря пред външния вход на летището. Конър излезе от колата и тръгна към въртящата се врата. В това време Романов даваше инструкции на двамата мъже в колата, накрая извади от пачката си няколко банкноти от по сто долара и им ги подаде. Когато настигна Конър, му прошепна поверително:
— Пушката ще бъде във Вашингтон след четиридесет и осем часа.
— Не бих разчитал на това — промърмори Конър, когато се отправиха към залата за заминаващи.
— Знаеш ли всички стихотворения на Йейтс наизуст? — попита Стюарт.
— По-голямата част — призна Меги. — Но това е логично, тъй като ги препрочитам почти всяка вечер преди лягане.
— Скъпи, все още имаш какво да научиш за ирландците — отбеляза Тара. — Опитай се да си припомниш още някои думи.
Стюарт се замисли за миг. „Котловина“ изникна в ума му.
— „Котловина“ — триумфално изрече той.
— „През котловини и хълмове минавах“ — досети се веднага Меги.
— Да, така беше.
— Значи не към Холандия сме се насочили — констатира Тара.
— Престани да се шегуваш — закачливо я упрекна Стюарт.
Той отново се съсредоточи.
— „Приятели“ — каза колебливо.
— „Приятелите нови срещат се със старите“ — незабавно изрецитира Меги.
— Значи ще срещнем нов приятел в нова страна — опита се да обобщи Тара.
— Но кой? И къде? — запита Меги, докато самолетът продължаваше да лети в мрака.
Миг след като прочете спешното съобщение, Гутенбърг набра един телефонен номер в Далас. Когато Хардинг се обади, заместник-директорът на ЦРУ властно изрече:
— Опишете го!
— Висок е някъде над метър и осемдесет. Носеше шапка и не видях цвета на косата му.
— Възраст?
— Петдесет. Плюс, минус две години.
— Очи?
— Сини.
— Облекло?
— Спортно сако, панталони в цвят каки, синя риза, мокасини, без вратовръзка. Спортно-елегантен. Предположих, че е един от нашите, докато не забелязах, че е придружен от двама известни местни мафиоти. Той се правеше, че не ги забелязва. С него беше висок млад мъж — той не си отвори устата, но плати пушката в брой.
— Първият мъж съвсем ясно поиска именно тази модификация на пушката, нали?
— Да. Сигурен съм, че знаеше точно какво търси.
— Добре, приберете банкнотите — може би ще успеем да свалим отпечатъци от тях.
— Излишно е, върху тях няма да откриете негови отпечатъци — уверено заяви Хардинг. — Младият мъж плати, а един от мафиотите взе пушката и я изнесе от магазина.