— Явно не са посмели да рискуват, като я прекарат през митническия контрол на летището — отбеляза Гутенбърг. — Двамата главорези трябва да са били куриери. С какво име се подписа той на формулярите?
— Грегъри Пек Редфорд.
— А какъв документ представи?
— Шофьорска книжка от Вирджиния. Адресът и датата на раждане съвпаднаха, когато проверихме осигурителния номер.
— Мой агент ще бъде при вас до един час. Изпратете ми по електронната поща всички подробности, които са ви известни за двамата мафиоти. Ще ми е нужен компютърен портрет на главния заподозрян.
— Няма да се наложи — категоричен бе Хардинг.
— Защо?
— Защото цялата продажба е заснета на видеолента.
Гутенбърг не можеше да види доволната усмивка на Хардинг, когато добави:
— Дори вие не бихте забелязали камерата в магазина.
Стюарт продължаваше да изцежда паметта си:
— „Ще открия“ — изговори той.
— „Ще открия тя къде отиде“ — цитира Меги с усмивка.
— Ще срещнем нов приятел, в нова страна, и татко ще ни открие — ведро разтълкува поезията Тара. — Не си ли спомняш още нещо?
— „Светът се срива…“
— „… и отново се съгражда“ — довърши Меги.
Мъжът, изтръгнал книгата от ръцете на Стюарт, се появи отново.
— Сега ме изслушайте много внимателно — нареди той, без да сяда и гледайки ги отвисоко. — На мен ми е все едно, но ако искате да оцелеете, трябва да следвате инструкциите ми дословно. Разбрано?
Стюарт се взря в очите на мъжа и изобщо не се усъмни, че му е съвсем безразлично какво ще стане с тях, важното беше да си свърши работата. Той кимна.
— Така — продължи мъжът. — Когато самолетът се приземи, отивате направо при конвейерната лента, взимате багажа си и преминавате през митницата и паспортния контрол, без да привличате вниманието на никого. Няма, повтарям, няма да ползвате дори тоалетните. Когато влезете в залата за пристигащи, ще бъдете посрещнати от двама мъже. Те ще ви отведат до къщата, където ще останете известно време. Пак ще се срещнем с вас довечера. Ясно ли е?
— Да — отговори Стюарт за тримата.
— Ако някой от вас има глупостта да избяга или се опита да търси помощ, госпожа Фицджералд ще бъде убита веднага. Ако тъкмо тя е избягала, ще избера един от вас двамата. — Той погледна към Тара и Стюарт. — Това са условията, с които господин Фицджералд се съгласи.
— Не е възможно — започна Меги. — Конър никога не би…
— Смятам, госпожо Фицджералд, че за в бъдеще ще е по-разумно да позволите на господин Фарнам да говори от името на всички ви — обърна се към нея мъжът.
Меги искаше да го поправи, но Тара бързо я срита по глезена.
— Ще имате нужда от тези неща — съобщи мъжът и подаде на Стюарт три паспорта.
Младежът ги прегледа и подаде единия на Меги, а другия — на Тара. Мъжът се върна обратно в пилотската кабина.
Стюарт погледна третия паспорт — и той, както и останалите два, бе с американския орел на корицата отпред. Когато го отвори, видя снимката си над името Даниел Фарнам. Професия — университетски преподавател по право. Адрес — булевард „Марина“ 75, Сан Франциско, Калифорния. Показа го на Тара, която изглеждаше озадачена.
— Обичам да работя с професионалисти — промълви Стюарт. — И започвам да осъзнавам, че баща ти е един от най-добрите.
— Сигурен ли си, че не се сещаш за повече думи? — попита Меги.
— Да — отвърна Стюарт, но бързо се поправи. — Не, не, „анархия“.
Меги се усмихна:
— Сега зная къде отиваме.
Пътят от Далас до Вашингтон с кола бе дълъг. Двамата мъже, оставили Конър и Романов на летището, решиха да починат някъде, преди да продължат на следващия ден. Точно в девет вечерта, след като бяха изминали шестстотин километра, те спряха пред един мотел в покрайнините на Мемфис.
Двама старши агенти на ЦРУ ги засякоха, докато паркираха БМВ-то. Докладваха на Гутенбърг четиридесет и пет минути по-късно.
— Настаниха се в „Мемфис Мериот“, стаи 107 и 108. В девет и тридесет и три поръчаха да им донесат вечеря. Сега са в стая 107 и гледат телевизия.
— Къде е пушката? — попита Гутенбърг.
— Тя е прикрепена с белезници към ръката на единия от мъжете — този в стая 108.
— Тогава ни трябват сервитьор и шперц — отбеляза Гутенбърг.
Малко след десет часа в стая 107 дойде сервитьор и подреди масата за вечеря. Отвори бутилка червено вино, сипа в двете чаши и сервира храната. Каза на гостите, че ще се върне след около четиридесет минути да прибере съдовете. Единият от тях го помоли да нареже пържолата му на малки парчета, защото може да си служи само с едната ръка. Сервитьорът любезно изпълни исканото.