— Добър апетит — пожела той и напусна стаята.
Отиде направо на паркинга и докладва на агента, който първо му благодари, а сетне прошепна нещо в ухото му. Сервитьорът кимна и получи петдесетдоларова банкнота.
— Очевидно не смее да я остави без надзор, дори докато се храни — каза другият агент, когато сервитьорът се отдалечи.
Сервитьорът се върна на паркинга няколко минути след полунощ и докладва, че двамата мъже са си легнали по стаите. Подаде им шперца и в замяна получи още петдесет долара. Той остана с усещането, че е свършил добра работа. Но, естествено, не можеше да знае, че мъжът от стая 107 пази ключа за белезниците, за да е сигурен, че никой няма да се опита да открадне кожения калъф от партньора му, докато спи.
Когато гостът от стая 107 се събуди на другата сутрин, той се почувства необичайно сънен. Погледна часовника си и се изненада колко късно е. Побърза да обуе джинсите си и се втурна през свързващата врата към съседната стая да събуди партньора си. Замръзна на място, падна на колене и започна да повръща. На килима в локва кръв лежеше отрязана ръка.
Когато слязоха от самолета в Кейптаун, Стюарт усети, че двама мъже ги наблюдават. Служителят от паспортния контрол удари печати на паспортите и те се насочиха към мястото за получаване на багажа. Само след няколко минути чантите и куфарите започнаха да излизат по конвейерната лента. Меги се изненада, когато видя два от старите си куфари. Стюарт започна да свиква с начина, по който Конър Фицджералд действаше.
Щом взеха багажа си, Стюарт подреди куфарите в количка и се отправиха към зеления коридор на митническия контрол. Двамата мъже ги следваха отблизо.
Докато Стюарт буташе количката през митницата, един служител го спря, посочи червения куфар и помоли собственикът да го занесе за проверка. Стюарт помогна на Меги да го вдигне, а двамата мъже, които вървяха по петите им, неохотно ги последваха. Когато Стюарт и Меги преминаха през плъзгащите се врати, мъжете спряха на няколко метра от изхода. Всеки път щом вратите се отвореха, те надничаха вътре. Миг по-късно други двама се присъединиха към тях.
— Бихте ли отворили куфара, госпожо — помоли я митничарят.
Меги отключи ключалките и се усмихна на бъркотията, която цареше вътре. Само един човек можеше така да нахвърля нещата. Митничарят порови из дрехите й известно време и накрая се спря на чантичката с тоалетните принадлежности. Дръпна ципа и извади малко целофанено пликче, в което имаше бял прах.
— Но това не беше… — започна Меги, но Стюарт я възпря.
— Опасявам се, че ще трябва да ви претърсим, госпожо — каза митничарят. — При тези обстоятелства вероятно дъщеря ви ще иска да ви придружи.
Стюарт се учуди откъде митничарят знаеше, че Тара е дъщеря на Меги. Явно не допускаше, че той й е син.
— Вие тримата, бихте ли ме последвали — разпореди се митничарят. — Моля вземете куфара и останалия багаж.
Той вдигна подвижния плот на гишето и ги придружи през врата, която водеше в малка стая с маса и два стола.
— Един от колегите ми ще дойде след минута — уведоми ги той, след което затвори вратата и те чуха как ключът се превърта.
— Какво става? — попита Меги. — Тази чанта не беше…
— Мисля, че скоро ще открием — предположи Стюарт.
Втора врата в далечния край на стаята се отвори и един висок, добре сложен мъж, напълно плешив, макар да нямаше повече от петдесет, влетя вътре. Носеше сини джинси и червен пуловер и определено не беше митничар. Той тръгна право към Меги, хвана дясната й ръка и я целуна.
— Казвам се Карл Койтър — изрече той с южноафрикански акцент. — За мен е голяма чест, госпожо Фицджералд. От години искам да се запозная с жената, която е била достатъчно смела да се омъжи за Конър Фицджералд. Той ми се обади вчера следобед и ме помоли да ви предам, че е жив.
Меги искаше да каже нещо, но човекът не млъкваше.
— Естествено аз зная много повече за вас, отколкото вие — за мен, но за нещастие, обстоятелствата не ни позволяват да поправим този пропуск сега. — Той се усмихна на Тара и Стюарт и леко им кимна. — Бъдете така добри да ме последвате.