Обърна се и забута количката към вратата.
— „Приятелите нови със старите се срещат“ — прошепна Меги.
Стюарт се усмихна.
Южноафриканецът ги поведе през стръмна рампа по тъмен празен коридор. Меги бързо го настигна и започна да го разпитва за телефонния разговор с Конър. В края на тунела те се изкачиха по друга рампа и излязоха в противоположния край на летището. Койтър ги преведе през изхода, където ги провериха съвсем повърхностно. След още един дълъг преход те пристигнаха в празната зала за заминаващи, където Койтър подаде три билета на служителя и получи три бордови карти за полета на „Куонтас“ до Сидни, който мистериозно бе задържан с петнадесет минути.
— Как бихме могли да ви се отблагодарим? — попита Меги.
Койтър взе ръката й и отново я целуна.
— Госпожо — отвърна той, — по цял свят ще откриете хора, които не биха могли да се отплатят на Конър Фицджералд.
Двамата гледаха в екрана. Никой не проговори, докато двадесет и пет минутният видеозапис не свърши.
— Възможно ли е това? — тихо запита Декстър.
— Да, ако по някакъв начин са си разменили местата в затвора — промълви Гутенбърг.
Декстър помълча известно време, преди да изрече:
— Той е бил готов да пожертва живота си, иначе не би го направил.
Гутенбърг кимна.
— А кой е мъжът, който е платил пушката?
— Алексей Романов — синът на Царя и номер две в руската мафия. Един от агентите ни го е забелязал на летището във Франкфурт и подозираме, че Фицджералд и той сега работят заедно.
— Значи мафията го е измъкнала от затвора — отбеляза Декстър. — Но ако му трябва „Ремингтон 700“, кой ще бъде мишената му?
— Президентът — отвърна Гутенбърг.
— Може би си прав — измърмори Декстър. — Но точно кой президент?
26.
Президентът на САЩ и държавният секретар бяха сред седемдесетте и две официални лица, наредени в редица на пистата, когато руският военен самолет „Илюшин 62“ се приземи в базата „Ендрюс“, близо до Вашингтон. Червената пътека вече бе разстлана, подиумът с дузина микрофони бе на място и широката удобна стълба бе изтеглена на пистата, точно където самолетът щеше да спре.
Когато мощната машина застана неподвижна, Том Лоурънс вдигна ръка да засенчи очи от яркото утринно слънце. Вратата се отвори от висока, стройна стюардеса. Миг след това до нея се появи нисък, широкоплещест мъж. Лоурънс знаеше, че Жеримски е висок само метър и шестдесет и пет, но високата стюардеса подчертаваше ниския му ръст. Лоурънс се съмняваше, че толкова дребен човек би успял да стане президент на САЩ.
Докато Жеримски бавно слизаше по стъпалата, фоторепортерите започнаха да снимат бясно. Зад тях камерите на всички телевизионни компании се фокусираха върху мъжа, който щеше да е номер едно в световните новини през следващите четири дни.
Американският завеждащ на протокола пристъпи напред, за да представи двамата президенти и Лоурънс сърдечно се ръкува с госта си.
— Добре дошли в САЩ, господин президент.
— Благодаря, Том — отвърна Жеримски, обърквайки го веднага.
Лоурънс се обърна да представи държавния секретар.
— Приятно ми е да се запознаем, Лари — поздрави го Жеримски.
Руският президент изглеждаше все така обезоръжаващо любезен и приятелски настроен при представянето на другите официални лица — министъра на отбраната, министъра на търговията, съветника по националната сигурност. Когато стигна до края на редицата, Лоурънс докосна лакътя му и го поведе към подиума. Щом прекосиха пистата, американският президент се наведе и му прошепна:
— Ще кажа само няколко приветствени думи, а после вероятно вие ще пожелаете да отговорите, господин президент.
— Моля ви, наричайте ме Виктор — настоя Жеримски.
Лоурънс се качи на подиума, извади лист хартия от вътрешния си джоб и го постави на катедрата.
— Господин президент! — започна той, но сетне, обръщайки се, се усмихна и рече: — Виктор, най-напред искам да ви поздравя с добре дошъл в Америка. Днес се открива нова ера в отношенията между нашите две велики страни. Вашата визита в САЩ е предвестник на…
Конър седеше пред трите телевизионни екрана и наблюдаваше церемонията, пряко предавана от главните телевизионни станции. Тази нощ щеше да гледа записите отново и отново. Охраната бе по-многобройна, отколкото бе очаквал. Тайните служби, изглежда, бяха вдигнали на крак цяла дивизия да пази двамата президенти, но нямаше следа ни от Гутенбърг, ни от други агенти на ЦРУ. Конър подозираше, че тайните служби все още не знаят, че един потенциален убиец е на свобода.