Той съвсем не се изненада, че пушката, купена в Далас, не стигна до местоназначението си. Двамата мафиоти бяха направили всичко възможно, за да облекчат задачата на ЦРУ, само дето не се бяха обадили на секретния телефонен номер на управлението. Ако беше заместник-директор, Конър би им позволил да отнесат пушката, за да го отведат до човека, който ще я използва. Очевидно Гутенбърг бе решил, че отстраняването на оръжието е по-важно. Навярно бе прав. Конър не би рискувал отново да купува пушка. Трябваше да измисли нов, алтернативен план.
След епизода в „Мемфис Мериот“ стана ясно, че Алексей Романов няма желание да поема вина, ако нещо се обърка, така че сега Конър имаше пълен контрол върху цялата подготовка на убийството. Тези, които го следяха, спазваха почтителна дистанция, макар никога да не го изпускаха от погледа си — в противен случай тази сутрин щеше да е във военновъздушната база „Ендрюс“. Въпреки че можеше лесно да се отърве от тях, Конър беше потресен от отношението им към провала, когато научи, че далаския мафиотски бос бе отсякъл ръката на останалия жив от мъжете, пренасящи пушката, така че да не повтори грешката си.
Президентът завърши словото си и получи аплодисменти, които прозвучаха вяло в голямото открито пространство. Той отстъпи встрани, за да даде възможност на Жеримски да говори, но когато руският президент зае мястото му се оказа, че трибуната е твърде висока и той не се вижда зад микрофоните. Конър бе уверен, че пресата ще напомня на Лоурънс през следващите четири дни грешката трибуната да бъде съобразена само с неговия висок ръст. Вероятно Жеримски щеше да реши, че това е направено тенденциозно. Чудеше се чия ли глава ще падне по-късно същия ден.
Да застреляш висок мъж е много по-лесно, отколкото дребен, с ръст само един и шестдесет и пет, размишляваше Конър. Оглеждаше агентите, определени да пазят Жеримски по време на визитата му. Той познаваше четирима, но знаеше, че и останалите не се отличават от тях по професионализъм. Можеха да уцелят мъж от триста стъпки и да обезоръжат нападател с един удар. Конър знаеше, че зад черните слънчеви очила очите им безспир оглеждат наоколо.
Макар Жеримски да бе полускрит за хората, които стояха на пистата, думите му можеха да бъдат чути ясно. Конър бе озадачен, когато откри, че грубиянският заплашителен маниер, който използваше в Москва и Санкт Петербург, бе заменен от далеч по-примирителен тон. Той благодари на „Том“ за топлия прием и обяви увереността си, че посещението му ще се окаже плодотворно за двете нации.
Конър не вярваше, че Лоурънс би се заблудил от външния показ на топлота. Едва ли точно сега и тъкмо тук руският президент би позволил на американците да открият истинските му намерения.
Докато Жеримски продължаваше да чете речта си, Конър прегледа четиридневния маршрут, подготвен от Белия дом и публикуван минута по минута във „Вашингтон Поуст“. От дългогодишния си опит знаеше, че дори много добре планирани, подобни програми рядко успяваха да спазват първоначалните графици. Трябваше да допусне, че може да се случи нещо неочаквано — и той трябваше да направи всичко възможно това да не стане в момента, в който той се прицелва.
От базата „Ендрюс“ двамата президенти щяха да отлетят с хеликоптер до Белия дом, там щяха да проведат частен разговор, който да продължат по време на обяда. След това Жеримски щеше да посети руското посолство, преди отново да се върне в Белия дом същата вечер за официалния прием в негова чест.
На следващата сутрин щеше да замине за Ню Йорк да държи реч пред ООН. Предвиден бе обяд с държавния секретар и посещение в музея „Метрополитън“ следобед. Конър се изсмя на глас, когато сутринта прочете в рубриката „Стил“ на „Поуст“, че Том Лоурънс бил осведомен за голямата любов на госта си към изкуството. Пишеха, че по време на президентската си кампания Жеримски е намерил време да посети не само Болшой театър, но и музея „Пушкин“ и Ермитажа.
В четвъртък вечерта руският президент се връщаше във Вашингтон и щеше да има време колкото да отскочи до посолството, за да облече фрак преди спектакъла „Лебедово езеро“ — изпълнение на Вашингтонския балет в Центъра „Кенеди“. В „Поуст“ тактично напомняха на читателите, че половината от кордебалета са руски емигранти.