— Джордж Платън?
— Да, сър — отговори Джордж шепнешком, гласът му трепереше. Цялото това чакане и ходене насам-натам го бе изнервило. Така му се искаше всичко вече да е отминало.
— Аз съм доктор Лойд — представи се мъжът зад бюрото. — Как си?
Докторът продължаваше да не повдига глава, дори когато говореше. Сякаш бе изричал тези думи безброй пъти и нямаше вече нужда да поглежда кой стои срещу него.
— Добре съм.
— Страх ли те е, Джордж?
— Н-не, сър — дори на него самия собственият му глас звучеше изплашен.
— Това е добре, защото няма от какво да се страхуваш, както знаеш. Сега да видим, Джордж. В твоето картонче пише, че баща ти се казва Питър и че е дипломиран водопроводчик, а името на майка ти е Ейми, тя е дипломиран домашен техник. Така ли е?
— Д-да, сър.
— И твоят рожден ден е на тринайсети февруари, а преди една година си прекарал инфекция на ухото. Вярно ли е?
— Да, сър.
— Знаеш ли откъде са ми известни тези неща?
— Мисля, че са отбелязани на картончето, сър.
— Точно така — докторът вдигна очи към Джордж за пръв път и се усмихна така, че се видяха дори зъбите му. Така изглеждаше много по-млад от бащата на Джордж. Детето малко се успокои.
— Знаеш ли какво означават всичките тези неща тук, Джордж? — докторът му подаде картончето.
Макар да съзнаваше, че не знае, момчето се стресна от внезапната покана да погледне картончето, сякаш можеше изведнъж по неочакваната воля на съдбата да разбере съдържанието му. Но изписаните думи за него си оставаха както и преди непонятни знаци и той върна листчето:
— Не, сър.
— А защо не?
Джордж изведнъж го жегна подозрение дали този доктор е с всичкия си. Толкова ли не знаеше защо?
— Аз не мога да чета, сър.
— Би ли искал да четеш?
— Да, сър.
— Защо, Джордж?
Джордж зяпна изумен. Никой досега не бе му задавал този въпрос. Той не знаеше какъв е отговорът.
— Не зная, сър — изрече детето колебливо.
— Отпечатаната информация ще те напътства през целия ти живот. Има още толкова много неща, които трябва да научиш дори след Деня на образованието. Картончета като това тук ще ти казват какво да правиш. Книгите ще ти казват. Телевизионният екран ще ти казва. Печатащите устройства ще ти казват такива полезни неща и толкова интересни неща, че да не можеш да четеш, ще е толкова лошо, колкото и да си сляп. Разбираш ли ме?
— Да, сър.
— Страх ли те е, Джордж?
— Не, сър.
— Хубаво. Сега ще ти кажа какво точно ще направим като за начало. Ще сложа тези жици на челото ти, над ъгълчетата на очите ти. Ще ги закрепя, но теб изобщо няма да те боли. После ще включа нещо, което жужи. Звукът може да ти се стори смешен и да усетиш гъдел, но няма да те боли. А ако те заболи, кажи ми и аз ще изключа веднага апаратурата, но ти няма да почувстваш болка. Добре ли?
Джордж кимна и преглътна развълнуван.
— Готов ли си?
Момчето кимна отново. Затвори очи, докато докторът си вършеше работата. Родителите му бяха обяснили какво ще се случи. Казаха му също така, че няма да усети болка, но нали имаше и по-големи деца от него, някои от десет-дванайсетгодишните подвикваха по онези, които очакваха своя Ден на четенето: „Пазете се от спринцовките.“ Други отвеждаха някое дете встрани и казваха: „Сега ще ти разрежат главата с остър нож, ей толкова голям и с кука на върха“, и изреждаха още куп ужасяващи подробности.
Джордж не вярваше на приказките им, но сънуваше кошмари. Сега, когато затвори очите си, изпита истински ужас.
Не усети кога докторът е закрепил жиците по слепоочията му. Чуваше едва доловимо жужене от апаратурата, а в ушите му бумтеше с все сила собствената му кръв, отекваше с глухо звънтене, сякаш двамата се намираха в голяма пещера. Най-накрая се осмели бавно да отвори очи.
Лекарят бе с гръб към него. От една от машините се размотаваше хартиена лента, върху която се виждаше тънка вълнообразна червена линия. Доктор Лойд откъсваше парченца от нея и ги слагаше в процепа на друга машина. И всеки път се появяваше по една тънка лента, която докторът разглеждаше внимателно. Най-после той се обърна към Джордж, лицето му бе напрегнато, между очите му се очертаваше дълбока бръчка.
Жуженето спря.
— Свърши ли вече? — запита момчето, притаило дъх.
— Да — отговори лекарят, но бръчката между очите му все още не се изглаждаше.
— Мога ли вече да чета? — Джордж не усети никаква промяна в себе си.
Доктор Лойд не разбра веднага въпроса.
— Какво? — запита той, но след няколко секунди по лицето му се появи неочаквана и бегла усмивка. — Всичко върви добре, Джордж. Ти ще четеш след петнайсет минути. Сега ще поработим с още една апаратура и този път ще ни е нужно повече време. Ще покрия главата ти, а когато включа машината, известно време няма да виждаш и да чуваш нищо, но няма да те боли. За да си сигурен в това, което казвам, ще ти дам едно малко устройство. Ако нещо те бодне, натисни това копче тук и всичко ще свърши. Добре ли?