След години обясниха на Джордж, че превключвателят е бутафорен, че го дават единствено за успокоение на децата. Но все пак той не бе сигурен, защото не натисна копчето нито веднъж.
Докторът положи върху главата на детето голям шлем, който от вътрешната страна имаше гумена обшивка. След това сякаш три или четири малки топчета понечиха да се вкопчат в слепоочията на Джордж, но той усети само лек натиск, който бързо се разсея. Болка нямаше.
— Всичко наред ли е, Джордж? — гласът на доктора прозвуча така, сякаш идваше отдалеч.
А после, без да разбере точно как, изведнъж го покри плътен слой филц, който го изолира напълно от света — не усещаше тялото си, не усещаше абсолютно нищо, нямаше я Вселената, имаше я само мисълта, че съществува, и някакъв далечен тътен от самите дълбини на небитието му шепнеха нещо… шепнеха… шепнеха…
Напрягаше се да чуе и да разбере, но онзи плътен изолиращ слой между тях оставаше и му пречеше.
Когато махнаха шлема, светлините в стаята бяха толкова ярки, че прорязаха очите му, а гласът до него гръмна в ушите му:
— Ето го твоето картонче, Джордж. — Какво пише там?
— Там пише… там пише… Джордж Платън. Роден на тринайсети февруари 6492 година от баща Питър и майка Ейми Платън в… — момчето изведнъж млъкна.
— Ти можеш да четеш, Джордж. Всичко приключи.
— Завинаги ли? Никога ли няма да забравя да чета?
— В никакъв случай — доктор Лойд се наведе и стисна ръката на детето тържествено. — Сега ще те заведат вкъщи.
Минаха дни, преди Джордж да свикне с новото си невероятно умение. Той четеше пред баща си така гладко, че Платън старши се разплака и се обади на роднините им, за да съобщи добрата новина.
Момчето се разхождаше из града, четейки всяка дума, която забележеше, и се чудеше как така нито една от тях досега не му е говорела абсолютно нищо.
Опитваше се да разбере какво ли би било, ако не може да чете, но не успяваше. Имаше чувството, че винаги е можел да чете. Винаги.
На осемнайсет години Джордж бе мургав, среден на ръст, но възслаб, така че изглеждаше по-висок. Телосложението на Тревелян, който бе с почти по-малко от един инч по-нисък от него, оправдаваше прозвището му „Стаби“ (Пънчо) повече отвсякога, но през последната година той стана по-уверен в себе си. Никой не можеше вече да се обръща към него по прякор безнаказано. И тъй като момчето негодуваше още повече срещу истинското си малко име, започнаха да му казват „Тревелян“ или нещо подобно, стига да подбираха някакъв приличен вариант на фамилното му име. За да подчертае своето възмъжаване, младият господин доста се погрижи, докато си отгледа бакенбарди и все още мъхести, рехави мустачки.
Точно в този момент той се потеше и нервничеше, докато Джордж, който също отдавна се бе измъкнал от прозвището си „Джоуи“ и израснал достатъчно за едносричното, внушително, гърлено „Джордж“, се забавляваше от състоянието на приятеля си.
Двамата се намираха в същата огромна зала, където дойдоха за пръв път преди десет години (оттогава не бяха стъпвали в нея). Сякаш съвсем неочаквано някакъв неясен сън от детството им се бе сбъднал. В първите пет минути Джордж искрено се учуди, че намира всичко толкова по-малко и по-тясно от образите, запечатани в спомените му. После осъзна колко е пораснал.
Сега имаше много по-малко хора, отколкото в детството му. Представители на мъжката половина. Момичетата щяха да дойдат в друг ден.
Тревелян се наведе към Джордж и каза:
— Убива ме това, че ни карат да чакаме.
— Вървим по списък — отговори приятелят му. — Не можем да го избегнем.
— Откъде по дяволите такова търпение у тебе? — запита Тревелян.
— Няма за какво да се тревожа.
— О, братле, повдига ми се от тебе. Надявам се да свършиш като дипломиран тороразпределител само и само за да видя физиономията ти, когато го правиш — той огледа неспокойно насъбралите се младежи.
Джордж също се огледа. Системата на тестуване не беше същата като онази в детството им. Всичко протичаше много по-бавно, напечатаните инструкции за предстоящите изследвания им бяха раздадени предварително (онези, които можеха да четат, бяха облагодетелствани). Фамилиите Платън и Тревелян по азбучен ред бяха към края на списъка, но този път двамата го знаеха.
От стаите излизаха намръщени, недоволни младежи, взимаха си дрехите, вещите и започваха да разказват, да обмислят случилото се, за да проумеят какви са резултатите.