Когато отново се качи в шейната, усети как нещо в него бе утихнало, бе станало по-ведро, по-светло. Попритъпи се и възмущението от постъпката на майка му, замисли се. Същевременно се избистри съзнанието за щастието, което го очаква.
Преминаха в галоп през Радолишки и завиха по пътя към воденицата на Прокоп. Вече падаше ранният зимен здрач, когато спряха пред воденицата.
Пред вратата стоеше ратаят Виталис.
— Тук ли живее госпожица Вилчур? — попита го Лешек.
— Кой?
— Госпожица Вилчур.
— Не знам. Няма такава. Да не питате за госпожица Мариша?
— Да, да! — скочи от шейната. — Къде е госпожица Мариша?
— Ами отиде до града. Като идвахте от Радолишки, не я ли срещнахте?
— Не. А скоро ли ще се върне?
— Сигурно.
— Тогава ще почакам.
От вратата подаде глава Зоня.
— Щом искате да почакате, най-добре ще е в къщата. Или пък в пристройката, у Мариша… Моля, заповядайте.
Избърса ръце в престилката и въведе Лешек в пристройката. Намери кибрита до печката и запали лампата, Лешек се огледа. Беше бедно, но спретнато.
— Мариша сигурно ще се върне скоро. До града отиде — започна разговор Зоня. — А вие, господин инженер, гледам нищо, слава богу, ви няма.
— Нищо ми няма.
— Цяло щастие. Когато вас и Мариша ви докараха тука, бяхте страшни за гледане. Толкова кръв, опази бог! Даже молитва за умряло ви прочетохме. И ако не беше Антони!… Но каквото било, било! — махна изразително с ръка.
— Какъв Антони? — учуди се Лешек.
— Антони Кошиба, знахарят, дето живее тука.
— Тук ли живее?
— Че къде другаде? Ама сега е в затвора. Но тука си живее, тука ще се върне. Нали тука, ей на тази скамейка, ви лепи, господин инженер, зашива ви — прихна Зоня. — Със стъкло съм стъргала кървавите петна. Не излизат и не излизат. А нея, Мариша, ей на тая маса я поправя. То и вие не бяхте добре, ама при нея и надежда нямаше. Хич и не дишаше. Парчета в мозъка й се набили. Докторът, когато ви пренасяха в автомобила, вика, че с нея било свършено. Нищо, вика, не остава, освен ковчега, вика, жалко само, че е хубава. И да си кажа правото никой не вярваше, че ще оживее. Антони даже докторските инструменти открадна, само и само да я спаси. Денем и нощем беше над нея. Вече и той не знаеше какво да прави. Та накара да викнат овчаря от Печки да й бае. А тя лежи ни жива, ни умряла. Накрая като заклах една бяла кокошка под прозореца, та й помогна.
Лешек слушаше най-внимателно и му мина през ума, че неоснователно е подозирал майка си и доктор Павлицки в умишлена лъжа. Вероятно и двамата са били убедени, че Мариша няма да оживее, след като са я оставили в такова тежко състояние. Разказът на тази млада жена говореше в тяхна полза. Обаче по-късно майка му сигурно е научила, че Мариша е жива. Защо тогава не му написа поне една дума?… Защо баща му нищо не спомена, защо едва в Людвиково, и то случайно, научи за това?!… Ето къде беше вината им, затова и го беше яд. Сега обаче ядът му поутихна от чувството за собствената му несправедливост. Твърде сурово и прибързано бе осъдил родителите си и Павлицки.
— Госпожица Мариша вече напълно здрава ли е? — попита.
— Нищо й няма. Даже се е разхубавила като някога — засмя се Зоня. — Само дето има някаква голяма грижа, та си поплаква.
— Каква грижа?
— Знам ли я. Но си мисля, че грижите й не са малко. Първо, работата си загуби заради тая болест. Госпожа Шкопкова взела друго момиче в магазина. Някаква нейна роднина.
— Дребна работа! Какво друго?…
— Ами и Антони. Покрай кражбата и дето лекувал незаконно, го пратиха в затвора за три години.
— Не може да бъде.
— Може, защото го затвориха.
И Зоня подробно разказа на Чински кое как беше.
— Въртяхме, сукахме как да му помогнем, но каква ти помощ — завърши. — Пък сега, извинявайте, ама работа ме чака. Мариша сигурно ей сега ще дойде.
Излезе, а Лешек разчувствуван разглеждаше предмет по предмет в стаята. Навсякъде личеше Маришиният усет към чистота и красота. Колко работа е трябвало да свършат горките й ръчици!